Свободно ли е мястото?
Разбира се! С какво да ти помогна, с куфара?
Благодаря Ужасно е затопено!
Да отворим прозореца?
Моля, ако е възможно.
Колелата се притуняват, а зад прозорците нощта се спуска на земята.
Аз съм Бойка, казва тя.
А аз съм Андре, отговаря той.
Така започна кратка, но приятелска беседа между двама случайни пътници. Тя беше 22, той 25, и разговорът се владееше като лека влакови кана. Нямаха предвид съвсем другарички или колеги просто двама млади, които преди три часа дори не подозираха за съществуването си един на друг.
За какво говореха? За нищо особено, но в същото време за всичко. Както винаги в влака първо за времето, после за цените, а после, разбира се, за живота.
Андре започна да разказва за детството си, родителите, за работата си музикант в Софийската филхармония, свири на барабани в един камерaн ансамбъл. Доведоха му се от портфейла снимки от Синята птица, Самоцвети и Весели момчета, а той се натъкна на себе си сред тях.
О, колко интересно! викам аз.
А ти, Бойка? попита той.
Аз работя за Централния комитет на БКМ!
Сериозно? Дори в София?
Точно там. Нямам снимки с мен, но сега ме изненада отпускът и се върнах у дома, където баба и дядо са от тези места. Ако ти кажа как стигнах до София, ще се разсмееш.
Разкажи, къде ни води съдбата?
Той разказа как се включи в ансамбъла, а след това дълъг нощен разговор продължи, седейки един срещу друг, лице в лице.
С изгрев слънце Андре сложи Бойка на безлюден перон, помигна и изчезна като дим. Оттогава вече не можеше да говори с никоя жена, без да си представя нея Бойка, нощната попътничка. Никаква друга не можеше да му докосне сърцето.
Той я преследваше в сънищата, изписваше писма, а къде да ги прати? В София? В Централния комитет? Само че нямаше нито фамилия, нито адрес глупак!
Смешно беше да го видиш в консиержа, как гледа към зрителите, надявайки се, че тя е там. Пръскаше се с черно мастило по всяка възможна стена в хотелските стаи, за да си я представи.
Светът от другата страна вече не имаше дамски лица, само една Бойка.
Животът оттогава се превърна в полет: преход, нови ваучери, падане на комунистическия режим, разпадането на партийната система. Музикантите продължиха да свирят, независимо от властта.
По време на една гастролна обиколка Андре влязоса в влаковия ресторант… И точно там, зад едната маса, седеше Бойка тази, която му се присъняваше нощем. Тя беше сама, без мъже до нея.
Е, Сашо, запали още една цигара, разля пивото в чаши и продължи: Тогава в ресторантския вагон разбрах какво означава като каменен удар! Ушите ми трептяха, пред очите се въртяха цветни кръгове, краката ме издаваха.
Бойка се изправи, се приближи и постави главата си на гърдите ми, шепнещи като в стар филм: Колко дълго те търсих!
Така, Сашо, я взех в Североизток, в Бургас, където се оказа, че и тя също целогодишно обикаля улиците, наблюдавайки мъже, особено барабанисти. Тя също мечтаеше за този единствен момент и той дойде. Слънцето изгря, цигарите се изчерпаха и отидоха в ресторантския вагон.
Останалото вече знаех разказа ми го нашият съученик от музикалното училище, Андрей, точно след втората им сватба с Бойка. Седяхме вечер в кухнята, след като гостите си тръгнаха.
Така се завърши техният железопътен роман и те живеят още до днес.
А животът продължава. И понякога, когато влакът минава през някой тих провинциален град, те се споглеждат, сякаш отново са там двама непознати, разделени от прашния коридор на спомен, но свързани от нещо, което времето не можа да изтрие. Ръцете им се докосват леко, както онзи първи път, когато прозорецът беше отворен, а нощта тихо шепнеше: *това е началото*.
