Помня една от онези тъгави стаи в огромното общежитие в София, където живееха две възрастни жени сестри, почти се пречупиха като близнаци, ако не бяха различали по години. И двете бяха изтънчени и слаби, с тесни устни, постоянно скрито от устните, и с плитки коси, скъсани в плитки. Облекли бяха едни и същи сиви, безвкусни костюми, които почти им се сляха с стените. Всички в общежитието ги мразеха, се страхуваха от тях и ги презираха.
Младите хора ги мразеха, защото винаги правеха забележки и никога не бяха доволни от шумната музика, от партита, от късния им вход. Децата се плашеха, защото възрастните жени всеки път съобщаваха на родителите им за наймалкото нарушение светлина в тоалетната, отпаднали опаковки в коридора. Баба Нина, мила и доброжелателна, беше обичана от всички, въпреки че не имаше висше образование, докато сестрите й Алсу и Ванка бяха образовани, но без семейства и деца, и постоянно ималат неща за поправяне.
Алсу, по-голямата от тях, често излизаше и, скръбно стиснала устните, натъжаваше младежите:
Не може да викате така силно! Може би някой се почива. Дядо Петьо от смяната е вече вратил се, а може някой пише книга. Валентина Петрова, например! посочвайки вратата, зад която Ванка наистина пишеше нещо.
Целото общежитие се подиграваше, освен Баба Нина, която беше найголямата в подигравките.
Ванка, кога ще го довършиш? Стигам да чакам! изкрещя старият глас, а всички го подхващаха в смях.
Ванка стегна устните си, не отговори и влезе в стаята, където притъркорено плачеше на рамо на сестра си:
Алсу, защо говориш за книгата? Те вече се смеят над нас.
Нека се смеят, я успокои сестрата. Не са зли. Тези съседи са почти семейство. Не се обиждай и не плачи.
През 1941та избухна войната, а септември донесе блокада. Гладта не дойде веднага, но след време топлината изчезна. Обществото се привикна към новите условия към картите за продан, към празните стаи, към сирените, към липсата на мирис от кухнята, към бледите, изтощени лица и към тишината, която реже душата повече от предвоенния шум.
Младите спряха да свирят на китара, децата спряха да играят на скривалища. Състоя се мълчаливо, но тази тишина разкъсваше сърцето по-силно от всякакъв крик. Алсу и Ванка станаха още похвъркави, но все още носеха сивите си костюми, като да са им обвити в старо палто. През това време Баба Нина излизаше само при нужда и едно слънчево утро изчезна завинаги. Сестрите я търсиха дни наред, но без успех потъна, сякаш никога не е била.
През пролетта на 1942та в общежитието настъпи първата смърт умря майката на младия Тодор, а той остана сам, без родители. Съболезнението беше голямо, но войната продължи, а Тодор стана под опеката на Алсу и Ванка. Тяхното сърце се разтопи за него, защото беше едва на единадесет години. По-късно и други деца Васил и Женя, чийто бащи бяха на фронтове също попаднаха под тяхната грижа.
Сестрите приготвяха единственото си ястие супа, варена веднъж дневно и подправена с всичко, което намериха. Нямаше почти нищо но супата беше найвкусната в света, а децата я ядаха всеки ден, точно по едно и също време. Тя получи име Бъркотия, защото се готвеше по бъркотийски в нея се пълнеха всички остатъци: просо, ечемик, понякога дори парче от клей за тапети и, ако имаше късмет, и лъжица консерва.
Тодор попита:
Баба Алсу, защо я нарекохте Бъркотия? Помня, че някога я наричахте Витко.
Тогава Алсу, със сълза в очите, отговори:
Анатоли! Варим я както обичаме да правим бъркотии, затова я и нарекохме така. Кой не би сложил всичко в супата просо, ечемик, дори лепило, ако щастие падне, и малко тушенка? каза тя, докато късоче парченце захар и го вмъкне в устата на Тодор, за да не загуби дори крошка при прехвърляне.
Децата се смяваха, като викат:
Тодоре, иди погледни, къде е лепилото, защото Бъркотия трябва да се подправи!
Скоро всички сираци се събраха в стаята им и живяха заедно. Ставаше топло, а страхът отслабна. Баба Ванка разказваше вечерните приказки от своята недовършена книга, която някога беше отправена към огнището. Тя помнеше всяка приказка и измисляше нови. Децата я молеха:
Баба Ванко, разкажи днес за Красавицата от Снежните планини!
Ще разкажа, започваше тя, а всички се сгъстиха около нея.
Всеки имаше работа: Тодор гореше печката, Васил събираше дърва, момичетата носеха вода, раздаваха карти, помагали са с варенето, а Жени пяха, а когато можеше, се присъединяваше към песните, за да не стои тихо. Един ден Алсу донесе от улицата девойка, почти мъртва. Скоро след това Ванка приведе още една, а после още Към края на блокадата в стаята им имаше дванадесет деца, всички оцелели чудо, казваше се.
Супата Бъркотия продължи и след войната. Децата порасли, разпръснаха се из страната, но никой не забрави Алсу и Ванка. Те живяха в общежитието до края на живота си, почти до стотата година, и книгата им с приказки се превърна в Моята родна общежитска къща. Всяка година, на деветото май, се събираха всички пред техния дом, докато живяха, като голямо семейство, което се разрастваше с всяко ново поколение. И знаете кое беше найважното ястие на масата? Точно така супата Бъркотия. Нищо не беше повкусно от тази блокадна супа, подправена с доброта и сила на духа, която спаси много детски животи.
