Късен подарък
Автобусът изведнъж дръпна, а Иванка Димитрова стисна дръжката с две ръце, усещайки как грубата пластмаса леко потъва под пръстите ѝ. Торбата с покупки се блъсна в коленете ѝ, ябълките се търкулнаха глухо вътре. Тя стоеше до вратата, броейки спирките до своята.
В ухото ѝ едва мъждеха слушалките, но внучката бе настояла да не ги изключва: Бабо, току-виж ти звънна. Телефонът беше в външния джоб на чантата, тежък като камък. Иванка пак провери дали е закопчан ципът.
Тя вече си представяше как влиза в апартамента ще остави торбата върху табуретката в коридора, ще се преобуе, ще дръпне палтото си, после ще подреди шалчето. После ще нареди продуктите, ще сложи супа да ври. Вечерта синът ѝ Ангел ще дойде да вземе кутиите на смяна е, няма време за готвене.
Автобусът спря със скърцане, вратите се отвориха. Иванка внимателно слезе по стълбите, държейки се за парапета, и излезе към блока си. На двора децата тичаха с топка, едно момиченце на тротинетка едва не я отнесе, но в последния момент зави. Около входа миришеше на котешка храна и цигарен дим.
В коридора Иванка постави торбата, събу пантофите и прилежно ги побутна към стената. Палтото закачи на закачалката, шалчето сгъна на етажерката. В кухнята подреди покупките морковите при другите зеленчуци, пилето в хладилника, хляба в хлебника. Извади тенджера, наля вода, докато я покри с дланта си.
Телефонът на масата завибрира. Тя избърса ръце в кърпата и го придърпа към себе си.
Да, Ангеле каза тя, навеждайки се към слушалката, сякаш така ще чува по-добре.
Здрасти, мамо. Как си? синът ѝ говореше бързо, отзад някой нещо го питаше.
Добре съм. Супа варя. Ще минеш ли?
Ще дойда за два часа. Ама слушай пак в градината събират за ремонт на групата. Можеш ли да замълча. Както миналия път?
Иванка вече посягаше към чекмеджето с документите, където държеше сивата тетрадка разходи.
Колко искате? попита тя.
Ако можеш, сто и петдесет лева. Всички дават, ама знаеш въздъхна той. Сега е трудно.
Знам каза тя. Ще дам.
Благодаря ти, мамо. Златна си! Ще взема и любимата ти супа.
Когато затвори, водата вече завираше. Иванка пусна пилето, посоли, добави дафинов лист. Седна до масата и отвори тетрадката. Графата пенсия беше написана грижливо с химикал. Под нея сметки, лекарства, внуци, непредвидено.
Добави нов ред градина и сумата, за миг задържа химикала. Цифрите се разместиха, сякаш ги е подбутнала. Не бяха много, но щяха да стигнат. Е, ще се оправим, каза си тя и затвори тетрадката.
На хладилника висеше магнит с малък календар. Отдолу реклама: Читалище абонаменти за сезона: класика, джаз, театър. Намаления за пенсионери. Тамара, съседката ѝ, й го беше подарила с баница за рождения ден.
Иванка напоследък често се засичаше да чете тази надпис, докато чака чайникът да заври. Днес погледът ѝ пак застана на абонаменти. Спомни си как някога, преди да се омъжи, с приятелка ходеше в концертната зала. Билетите бяха жълти стотинки, но трябваше да се чака на опашка. Мръзнеха, стъпваха си, нервничеха. Тогава косата ѝ беше дълга, прибираше я на кок, слагаше най-хубавата си дреха и единствените си обувки на ток.
Сега си представи залата, не беше стъпвала там с години. Внуците я дърпат по детски празненства, но то е друго шум, балони, пляскания. А тук май не знаеше и кой свири в момента, какви концерти дават, кой ходи.
Свали магнита, обърна го. На гърба сайт и телефонен номер. Сайтът нищо не ѝ казваше, ама телефонът Върна магнита, но мисълта вече бе заседнала.
Глупаво По-добре да спестя за яке на внучката. Расте, всичко поскъпна.
Отиде до котлона, намали огъня. После се върна на масата, вместо тетрадката извади стар плик за черни дни. Там бяха заделените с последните месеци пари. Достатъчно, ако не се харчи много може би ще стигнат и за ремонт на пералнята, ако се повреди, и за изследвания.
Преброи ги бавно, докато слушаше отново рекламата от магнита.
Вечерта Ангел дойде. Свали якето, метна го на стола, извади кутиите от чантата.
О, борш! зарадва се. Мам, така ми се ядеше! Ти хапна ли?
Хапнах. Сядай си, сипи си. Парите съм приготвила измъкна пликчето, прецизно отброи сто и петдесет лева.
Мам, поне си записвай колко ти остава каза той, взимайки банкнотите. После да няма недостиг.
Записвам отвърна тя. Всичко ми е в ред.
Ти си икономистката ни усмихна се той. А в събота пак ще помагаш, нали? С Танчето трябва до магазина, а с внуците няма кой да стои.
Ще помогна кимна Иванка. Какво друго имам.
Поговори за работа, за началника, за новите наредби. Като си обуваше обувките в коридора, попита:
Мам, ти поне нещо за себе си купуваш ли понякога? Все за внуците, за нас
Имам си всичко каза тя. За какво още
Той махна с ръка:
Добре, както искаш. Ще наминем през седмицата.
След като затвори вратата след него, в апартамента стана тихо. Иванка изми чиниите, избърса масата. После пак погледна магнита. Още ѝ кънтеше въпросът: Ти изобщо нещо за себе си купуваш ли?
Сутринта, докато се протяга в леглото, мисли дълго. Внуците на градина и училище, синът на работа до вечерта никой няма да дойде. Денят бе свободен, но претупан с дребни задачи: да полее цветята, да измие пода, да прегледа старите вестници.
Стана, направи упражнения както я учеше докторът: бавно вдигна ръце, протегна се, завъртя глава. После сложи вода за чай, сипа малко чай на листа. Докато ври, пак свали магнита от хладилника.
Читалище. Абонаменти…
Взе телефона, набра номера с дребните цифри. Сърцето ѝ тропна малко по-бързо. След няколко сигнала се чу женски глас:
Читалище, каса, слушам Ви.
Здравейте рече Иванка, усещайки как ѝ пресъхва устата. За абонаментите се интересувам
С какъв цикъл се интересувате?
Аз не знам. Какви имате?
Жената започна да изброява: симфоничен оркестър, камерна музика, вечери с романси, детски програми.
За пенсионери има отстъпка допълни тя. Но абонаментът все пак си е инвестиция. Четири концерта.
А поотделно? попита Иванка.
Може, но така излиза по-скъпо. Абонаментът си струва.
Иванка си представи цифрите в тетрадката, плика в чекмеджето. Внимателно попита за цената цифрата ѝ прозвуча тежко. Можеше да плати, но за черни дни щеше да остане съвсем малко.
Помислете предложи жената. Но абонаментите бързо свършват.
Благодаря каза Иванка и затвори.
Чайникът вече свиреше. Тя си наля, седна и доближи тетрадката. Записа на нов лист: Абонамент. До него сумата. Помисли и добави: Четири концерта.
Колко е това на месец? пресметна тя. Май не беше толкова страшно. Отказваш някоя глезотия по-малко сладко, фризьорката може да почака. Сама ще подстриже бретона.
Внучетата ѝ се мернаха в ума. Малкият отдавна иска конструктор, голямата танцови маратонки. Ангел с Танчето все въздъхват за кредита. А ето я и нейното желание сякаш малко срамно, като неразрешено.
Затвори тетрадката, решението не се появи. Започна да чисти, да сортира пране, да го разхвърля на радиатора. Но залата не изчезна от главата ѝ.
Следобед звънна домофона. Тамара донесе буркан с кисели краставички.
Вземи, няма къде да ги държа каза тя, насяда в кухнята, извади плетине.
Живуркам усмихна се Иванка. Ама си мисля
Замълча, неудобно ѝ беше на глас.
За какво мислиш? попита Тамара, докато размотваше прежда.
За концерт Тук абонаменти продават. Навремето ходех с приятелки. Сега си мисля ама скъпо е.
Тамара повдигна вежди.
А, какво ми го разказваш? Ти ще ходиш, не аз. Щом ти се ходи иди!
Не е само това парите започна Иванка.
Пари, пари махна Тамара. Все за другите харчиш. На Ангел пак даде, внуците взимат, подаръци правиш! А за себе си? Същата шалка, едно и също палто. Няма ли веднъж и ти да се поглезиш с музика?
Не е веднъж опита се Иванка. И преди ходех.
Да, ама тогава сладоледът беше 20 стотинки засмя се Тамара. Времето друго. Нали със свои пари го правиш, не просиш.
Те пак ще кажат, че глупост тихо изрече Иванка. Че е за внучетата по-добре.
А ти не им казвай вдигна рамене комшийката. Или кажи, че си била на преглед. Ама защо да се криеш? Не си дете.
Думите не си дете я засегнаха. В нея се надигна нещо като обида, но и малко срам.
На преглед си ходя и без това каза Иванка. А и пак ме е страх. Ами ако не стигна? Ако пак сърцето
Има асансьор махна ръка Тамара. Седиш, не тичаш. Миналия месец ходих на театър оцелях! Мъничко болки в краката, впечатления за цяла година!
Поседяха още малко, обсъдиха цени на лекарства, новини. Когато комшийката тръгна, Иванка пак взе телефона. Набра касата, и докато сигнала не потрепна на нервите ѝ, каза:
Моля, искам абонамент за вечери с романси.
Обясниха, че трябва да отиде лично, с лична карта. Записа адреса и работното време на листче, прикрепи го с магнита. Сърцето ѝ барабанеше като след бърза разходка.
Вечерта Танчето се обади.
Госпожа Димитрова, в събота може ли да ни помогнете пак? Имаме да пазарим техника, акция е.
Ще помогна каза Иванка.
Голямо благодаря! Ще ви донесем нещо чай, кърпи?
Няма нужда отвърна тя. Имам всичко.
След разговора дръпна хладилника, погледна листчето с адреса. Касата работи до шест трябва да тръгне по-рано, да не се възбързва.
През нощта ѝ се присъни зала меки кресла, светлини, хора с тъмни дрехи. Седеше към средата, държеше програмка, страхуваше се да мръдне, да не досажда съседите.
На сутринта отвори очи с тежест в гърдите. Защо се захванах Толкова грижи.
Но листчето беше там. След закуска извади най-хубавото си палто, изтупа го, прегледа копчетата. Избра топъл шал, удобни обувки. В чантата сложи лична карта, портмоне, очила, лекарства за кръвно и вода.
Преди да излезе, поседя на табуретката в коридора, вслуша се в себе си. Глава не се върти, крака не треперят. Ще стигна, рече си и хлопна вратата.
До спирката беше близо, но ходеше бавно, броеше крачките. Автобусът дойде бързо. Вътре беше гъчкано, но младо момче ѝ отстъпи място. Тя благодари и седна до прозореца, стискайки чантата.
Читалището бе на две спирки от центъра висока сграда с колони, по фасадата афиши. На входа две жени махаха с ръце, нещо обсъждаха. Вътре миришеше на прах, старо дърво и сладки изделия.
Касата беше вдясно, зад стъкло жена с приятен глас. Иванка протегна личната карта, назова цикъла.
За пенсионери намалението важи каза касиерката. Извадила сте късмет, още има хубави места в средата.
Показа схема квадратик над редините. Иванка едва разбра, но кимна.
Когато каза сумата, ръката на Иванка потрепери. Извади парите, брои. Беше на крачка да каже, че ще дойде друг път, но опашката зад гърба ѝ се размърда, някой покашля. Остави банкнотите без да поглежда.
Вашият абонамент подаде жената картонче с дати. Първият концерт е след две седмици. Елате по-рано, за да си намерите мястото.
Абонаментът беше красив на корицата снимка на сцената, отвътре редове с програмите. Иванка прибра картончето между личната карта и тетрадката с рецепти.
На излизане леко ѝ отслабнаха краката. Поседна до входа, пийна вода. Наблизо пушеха двама тийнейджъри, спореха усилено за музика, за която тя не бе чувала. Заслуша ги думите звучаха като чужд език.
Е, купих. Вече няма връщане.
Две седмици се изтъркулиха в грижи. Внуците захленчиха, стоя с тях, ври компоти, мери температура. Ангел носеше продукти, взимаше кутиите. Няколко пъти тя почти каза нещо за абонамента, но все в последния момент преминаваше на друга тема.
В деня на първия концерт стана рано. Стомахът ѝ беше тревожен като преди изпит. Приготви всичко за вечеря, за да не се задържа после. Извика Ангел:
Днес няма да ме има вкъщи вечерта каза. Ако има спешно звъннете по-рано.
А къде отиваш? изненада се той.
Замълча. Да лъже не ѝ се щеше, ама и да признае я беше страх.
В читалището каза. На концерт.
От другата страна настъпи пауза.
Какъв концерт, мамо? За какво ти е? Там са млади, шумно, гъчкано.
Не е дискотека отвърна тя, стараейки се за спокойствие. Романси са.
И кой те покани?
Никой рече тя твърдо. Сама си купих абонамент.
Пак пауза.
Сериозно ли? накрая каза синът. Знаеш, сега не сме добре финансово. Можеше да ги вложиш нали разбираш
Разбирам прекъсна тя. Но това са моите пари.
Думите прозвучаха непознато твърдо, даже за нея. Стисна телефона, очаквайки буря.
Добре въздъхна Ангел. Твоите са. Само не се оплаквай после, ако не стигнат за друго. И да не настинеш там. В твоята възраст
В тази възраст може да се слуша музика в зала каза Иванка. Не се катеря по планина.
Тонът му омекна.
Добре. Обади се като се върнеш. Да не се тревожа.
Ще се обадя обеща.
След това седя дълго до масата, гледайки абонамента. Ръцете ѝ трепереха. Чувстваше се, сякаш е направила нещо дързко, почти забранено. Но вече не искаше да се връща назад.
До вечерта се преоблече: сложи най-хубавата си синя рокля с яка, чорапи без бримки, обувки с нисък ток. Косата си реши по-дълго, приглаждаше всяка кичурче.
Навън се стъмваше, в прозорците на магазините святкаха светлини, на спирката беше тълпа. Притисна чантата си, където беше абонаментът, личната карта, носна кърпа, лекарства.
Автобусът бе претъпкан. Някой ѝ стъпи на крака, извини се. Държеше се за дръжката, броеше спирките. Когато обявиха точната, протисна се до вратата, внимавайки да не закачи никого.
Пред читалището имаше хора от всякаква възраст. Имаше възрастни двойки, по-млади жени, даже няколко момчета с дънки. Иванка се почувства по-спокойна не беше най-възрастната.
В гардероба остави палтото, получи номерче и малко се зачуди накъде да тръгне. После видя стрелка Залата и тръгна по коридора, придържайки парапета.
Вътре беше полуосветено, над местата мигаше мека светлина. На входа жена проверяваше абонаментите.
Вашият ред е шести, място девето каза тя, след като погледна картона. Ето там.
Иванка се движеше бавно, извиняваше се при нужда. Най-сетне намери мястото си, седна внимателно, сложи чантата в скута. Сърцето ѝ туптеше, но вече не от страх от очакване.
Около нея хората си говореха, листаха програмки. Тя също отвори своята, разглеждайки имена и песни. Долу видя композитор, когото слушаше по радиото някога.
Светлините загаснаха. Водещата на сцената каза няколко думи. Иванка слушаше, без да вниква най-важното бе, че е тук, между хората, не у дома.
Когато започнаха първите акорди, по гърба ѝ преминаха тръпки. Гласът на певицата бе плътен, леко дрезгав. Словата за любов, раздяла, далечен път сякаш ги познаваше. Спомни си друг град, друга младост, подобна зала с човек, който вече го няма.
Очите ѝ се насълзиха, но не плака. Седеше просто, стискаше чантата и слушаше. В един миг усети как тялото ѝ се отпуска, дишаше по-леко. Музиката изпълваше залата, а животът ѝ вече не бе само грижа и пестене.
В антракта краката ѝ натежаха, гърбът поизтръпна. Излезе във фоайето да се раздвижи. Хората приказваха, обсъждаха програмата. Някой ядеше пастички, някой пиеше чай. Иванка си купи малко шоколадче, макар народа да си мисли, че подобни неща са излишни.
Вкусно е каза тихо, отчупвайки парче.
До нея жена на сходна възраст, в светъл костюм.
Хубав концерт, а? обърна се към Иванка.
Много кимна тя. Отдавна не съм ходила.
И аз усмихна се жената. Все няма време ту внуци, ту вилата. А мисля, ако не сега, кога?
Разказаха си някои впечатления. Звънна камбанката, и всички се върнаха по местата.
Втората част мина бързо. Иванка вече не мислеше за парите, броя на песните. Просто слушаше. Като свърши, ръкопляска дълго, докато я заболяха дланите.
Навън въздухът бе хладен и свеж. Тя пое към спирката, краката я боляха, но вътре се разтича тихо, топло чувство. Не беше възторг, а увереност, че е направила нещо хубаво за себе си.
У дома първо звънна на Ангел.
Върнах се каза. Всичко е наред.
Как беше? Да не си настинала?
Не, много хубаво отвърна тя.
Той помълча.
Е, щом е така Просто гледай да не се увличаш. Трябва за ремонт да спестяваме.
Знам каза Иванка. Но вече съм купила абонамент. Три концерта още.
Три? изненада се той. Щом е купено, ходи. Само внимавай.
След като остана сама, сложи палтото на закачалката, сумката на място. На масата сипа чай, седна при абонамента. Прекара пръсти по него, после преписа датите в календара на стената и ги огради с кръгче.
Следващата седмица, когато Ангел пак помоли за пари за някакви събрания, тя отвори тетрадката, загледа се в цифрите дълго.
Мога да дам само половината каза. Останалото ми трябва.
За какво? машинално попита той.
Погледна го изморено лице, сенки под очите.
За себе си спокойно рече. И аз имам нужди.
Той се опита да спори, после махна ръка.
Добре, мамо. Твоя работа.
Вечерта, като остана сама, Иванка извади стария албум с фотографии. На един стоеше тя млада, светла рокля, пред сградата на концертната зала в друг град, с програмка в ръка и срамежлива усмивка.
Седя дълго да гледа онова лице, сравняваше го с огледалното днес. После прибра албума.
На хладилника, до магнита, залепи още едно листче: Следващ концерт 15-ти. Отдолу Да тръгна по-рано.
Животът ѝ не се обърна. Сутрин същата супа, същото пране, същата поликлиника, същите внуци. Ангел пак иска помощ, тя помага, колкото може. Но се появи някакво място за нейното време нещо дребно и лично, което не трябва да обяснява.
Понякога, мине покрай хладилника, леко допира листчето с пръст. Вътре пламва тихо, инатливо чувство: жива е още, има право да иска.
Вечер, докато прелиствала вестник, Иванка попадна на обява: курсове по английски за пенсионери в местната библиотека безплатно, но със записване.
Откъсна съобщението, сгъна го, сложи го до абонамента. После си наля чай и се зачуди дали не прекалява.
Първо романси, пък после ще видим
Събра вестника в тетрадката, но мисълта за нещо ново вече не ѝ изглеждаше толкова невъзможна. Преди лягане отиде до прозореца, дръпна пердето. В двора светнаха лампите, по пътеката вървеше младеж със слушалки, момче удряше топка по асфалта.
Иванка стоеше, опряна на перваза, чувствайки в гърдите меко, спокойно усещане. Животът вървеше по обичайното. Но между грижите можеше да се промъкне неин четири вечери в залата и може би още думи на чужд език.
Изключи лампата, влезе в стаята, легна, покри се прилежно. Утре пак ще е същото магазин, обаждания, готвене. Но на календара има един малък кръг и това вече променя нещо, дори само за нея.
