Мъжът, за когото мечтаех, остави съпругата си за мен, но никога не бях предполагала как ще свърши всичко това. Още в университета го обожавах. Можем да кажем, че това беше безусловна, наивна и слепа любов. Когато найнакрая обръна внимание към мен, загубих разсъдъка си. Това се случи, ако се смеем да кажем, няколко години след дипломирането ми найнакрая се озовахме в една и съща фирма. Нямаше нищо необичайно и двамата бяхме специалисти в същата област. А аз се чувствах, че съдбата ни е събрала.
Той изглеждаше като човека, за когото винаги съм мечтала. Тогава не ме притесняваше, че вече е женен. Нямала бях брак преди и не знаех какво е да видиш разпадането на брака. Поради това не изпитвах срам, когато Пол реши да напусне съпругата си за мен. Кой би предполагал, че това ще ми причини толкова болка? Както се казва, щастието не се гради върху чуждото страдание.
Когато ме избра, бях на седмото небе и бях готова да му простя всичко. В ежедневието обаче той не се оказа принцът на приказките, който се появяваше пред публика. Нещата му разпръскваше навсякъде в апартамента, а миене на съдове се отричаше категорично. Всички домашни задължения паднаха върху мен, но тогава ми беше напълно безразлично.
Бързо забрави предишния си брак. Нямаше деца, а наистина неговите тестъци настояха за сватбата. С мен всичко трябваше да е различно така ми обещаваше.
Щастието ми продължи само малко, защото всичко се промени, когато забременях. Първоначално Пол беше изключително радостен за бебето. Дори организирахме голямо семейно парти, за да отпразнуваме новината. Всеки ни пожелаваше много любов и добро здраве за бъдещия ни малък.
Тази вечер остава един от найкрасивите ми спомени и не съжалявам за нея. Но от този момент слепата ми привързаност започна да избледнява.
Колкото повече растеше корема ми, толкова порядко виждах Пол. Бях в майчин отпуск, а ние се виждахме само късно вечер. Той оставаше дълго в офиса и присъстваше на фирмени събирания. Първоначално това не ме дразнеше, но скоро ме изтощи. Домашните задължения станаха все потежки, защото вече не можех просто да се наведа и да събера разпръснатите му чорапи.
Тогава често се питах дали не сме се похвърлили с детето.
Знаех, че чувствата намаляват със времето, но не очаквах да се случи толкова бързо. Пол все още ме даряваше с цветя и шоколад, но аз исках просто да го имам до себе си.
Скоро се разбра, че неговите чести излизания не са безвредни. Колегите споделиха, че нова млада служителка е започнала в отдела ни. Липсваше персонал, а след като влязох в майчин отпуск, ситуацията стана критична ирония, нали?
Не бях сигурна дали тя е причината, но той явно имаше някой друг, защото вече нямаше и една свободна минута. Или работата, или професионална среща, или друго фирмено събитие, което не можеше да пропусне. Един ден намерих малко листче в джоба на жилета му с инициали, които не познавах. Не знам каква ме подтикна да го взема, но го връхнах обратно и се преструвах, че не съм забелязала нищо.
Беше страшно да бъда сама в седмия месец от бременността, а той постоянно се оплакваше, че ставам твърде нервна. Всеки спор завършваше с негово разочаровано въздишане. По някакъв начин разбрах, че ако вдигна темата, ще остана сама. Страхът да загубя мъжа ми беше толкова силен, че не можех да мисля за нищо друго. Казват, че ако се страхуваме твърде много от нещо, то се получава.
Колкото и да ме галеше с елегантност, Пол не беше джентълмен. Найужасните думи, които някога съм чула, бяха: Не съм готов за дете. и Имам другa. Не помня точно как ми ги каза, но в онзи момент се почувствах луда.
Не вярвах, че имам силата да поискам развод. Също така той не очакваше, че няма да толерира поведението му. Нито че на следващия ден ще изхвърля всичките му вещи навън. Тогава бях щастлива, че живеем в нает апартамент поне не трябваше да го споделяме.
А детето? Как ще го отгледаш?
Ще намеря решение. Ще работя от вкъщи. Майките ми винаги са предлагали помощ. Майка ми ме предупреди, че той е бабичар трябвало да я послушам.
Отговорността към предстоящия ми син вероятно ми даде увереност. Само не бих имала смелостта да отпътувам. Но също така осъзнах, че не искам да отглеждам дете с баща като него.
Неговото предателство беше толкова подлое, че реших да не имам повече нищо общо с него. Както будто се вдигна завеса от очите ми.
Първите месеци след развода, включително раждането, бяха изключително тежки. Върнах се при родителите си, което ги радваше, особено бабите и дядовците, които се радваха да имат внук. Не мога да кажа, че Пол не ми липсва изобщо, но се опитвах да не мисля за него. Дълбоко в себе си бях убедена, че съм направила правилното и че ще мога да осигуря всичко, от което синът ми се нуждае.
И изведнъж той се появи отново.
Оказа се, че Пол дълбоко съжалява. Иска да се срещне със сина си. Но дали аз искам това? Може би наистина трябва да се преместя в друг град?
