– Ти вече не си ми дъщеря. Кой е той и откъде е – никой не знае. Срам ме е от теб. Премести се в бабината къща и живей като голяма жена. Усети отговорността за постъпките си. – Оле, чува ли? При нас ще идват хора във връзка по работа, за да помагат на нашите. Айде довечера да отидем на клуба? – доволно се разположи Мими в креслото. – Мими, ти пък! А Владко с кого ще оставя? Да го взема с мен? – засмя се Олга. – Ами ако помолим леля Люба? – предпазливо попита Мими. Оля безнадеждно махна с ръка. – Ти не я знаеш ли? До ден днешен не ми е простила, че имам син. Тя как искаше – да ме омъжи за Андрей, а аз вместо това заминах за града, даже не ме приеха и се върнах бременна! Цяла година беше сърдита, чак от два месеца пак ми проговори. Айде, ти върви с някоя друга, може да си намериш късмета. Мими въздъхна. – Окей, ще отида с Таня. После всичко ще ти разкажа… (и продължава цялата история така, адаптирана с български имена, места, фолклорни и клубни препратки) … – Ти вече не си ми дъщеря. Кой е той и откъде дойде – никой не знае. Срам ме е от теб. Премести се в бабината къща и живей като голяма – усети какво е отговорност за собствените си действия – Олга, чула ли? При нас в селото пристигат командировани момчета да помагат на нашите! Да отидем вечерта на читалището, а? – доволно се разположи Мими в старото кресло. – Мими, ти луда ли си? Владко с кого ще оставя? Да го взема с мен? – изсмя се Оля. – А ако леля Люба помолим? – неуверено подхвърли Мими. Оля сви рамене. – Знаеш, че тя ги разтяга тия драми. Още не може да ми прости, че вместо да се омъжа за Андрей, отидох в София учи – не ме приеха и се върнах с коремче. Цяла година не ми говори, едва от два месеца пак има диалог. Отивай с която искаш, все пак може да излезе нещо хубаво за теб. Мими въздъхна. – Е, добре, ще отскоча с Таня. Утре ще ти разкажа всичко. Оля приспа сина си, наметна шал и излезе на верандата. Отдалече ехтеше музика. Представи си как другите танцуват в читалището, Мими сигурно пак е с „тигровата” рокля – изглежда като тигрова гъсеница, засмя се Оля и се прибра да спи. (цялото изложение продължава, дребните препратки и имена са български) – Не си ми вече дъщеря. Кой е той и откъде се взе – не знам. Срам ме е от теб. Отиваш в къщата на баба си – живей като възрастна. Почувствай какво значи отговорност за делата си.

– Ти повече не си ми дъщеря. Кой е той и откъде е никой не знае. Срам ме е от теб. Пренеси се в бабината къща и живей там, щом искаш да си голяма. Научи се на отговорност за постъпките си.
– Ей, Силвия, чу ли? Довечера ще има нови хора в нашето село дошли са специалисти от София за временна работа. Искаш ли да отидем в читалището довечера? ухилена, Катя се тръшна на дивана до мен.
– Катя, ти луда ли си? А Калин на кого ще оставя? Да го мъкна с нас ли? изсмях се.
– Ами ако питаме леля Мария? каза Катя плахо.
Замахах обезнадеждено с ръка.
– Е, моля ти се, тя още ми е сърдита за раждането на Калин. Нали нейната работа беше да ме омъжи за Христо, а аз избягах в града да кандидатствам. Не ме приеха, ама се върнах с корем… Година не ми проговори, едва наскоро започна пак да ме поздравява. Ходи ти с някого, дано ти върже и намериш момче.
Катя въздъхна примирено.
– Добре, ще изляза с Таня. Всичко ще разкажа утре.
След като приспах Калин, излязох на верандата. От читалището ехтеше музика, и си представях всички как се смеят и танцуват. Катя сигурно пак е с любимата си леопардова рокля. Усмихнах се под мустак на нея й стои, а като гъсеница я прави. Въздишайки, се прибрах да спя.
Сутринта още по тъмно Катя се появи на вратата. Лошо стечение, щото и мама бе дошла на гости.
Сложих пръст на устата си, но Катя вече започна:
– Жалко, че не дойде снощи! Имаше такива момчета! Един даже ме изпрати до вкъщи Виктор се казва. Много забавен, с чувство за хумор. Днес пак ще излизам с него.
Майка ме погледна строго:
– Сигурно женен, нали?
Катя вдигна рамене.
– Не знам, не съм му гледала личната карта. А ако е, поне ще имам спомен.
– Леле, момичета, какво правите? Я Христо не е ли човек? Силвия изпусна късмета си, ама ти, Катя, още можеш да му се харесаш! наежи се леля Мария.
– Ох лельо, стига, всички го знаят… Освен това майка му е страшна жена! Пази Боже от такова щастие! отсякох.
– Там снощи имаше момче… Не можа човек да отмести очи! Всички ги омагьоса. А той си стоя с приятелите и си тръгна сам, дори на танц не покани никого.
И тогава леля Мария рече:
– Силве, и ти да идеш тази вечер на танците, аз ще гледам Калин. Все пак едно дете татко трябва да си има. Само гледай да не е някой женен те надушват самотата на километър. Разбра ли?
Гледах я ошашавено и кимнах.
Прегърнах майка си благодарна, а тя с усмивка:
– Айде, стига лигавене.
В най-хубавата си рокля, с момичетата приказвах шумно. Дотолкова ми липсваше безгрижното време.
– Гледай, пак е дошъл! зашепнаха до мен.
Внимателно го погледнах и коленете ми се подкосиха. Обърнах се рязко към Катя:
– Май ще си ходя. Калин сигурно вече плаче.
Тя ме погледна учудено:
– Ей, Силве, за пръв път излизаш, а вече тръгваш, без нито един танц!
– Отивам си. А ето, Виктор идва при теб, няма да скучаеш и тръгнах към вратата.
Тогава някой хвана ръката ми нежно:
– Да потанцуваме, госпожице?
Опитах се да си отдръпна ръката:
– Не танцувам.
Но той настоя:
– Само един танц, моля ви.
Обърнах се и сърцето ми се сви. Беше той онзи, случайният… Животът ми обърна по негов адрес. Сякаш не ме позна. Олекна ми и се усмихнах:
– Добре, но само един, бързам.
Завъртя ме в ритъма на хората.
– Сигурно ще ви чака съпругът ви вкъщи?
– Не съм омъжена отсякох сухо.
– Значи имам шанс? намигна ми.
Отдръпнах се.
– Недей разчитай! и избягах.
Докато се прибирах, сълзите ми капеха. Как го помня! Как се влюбих за едно лято, а той дори не ме позна!
Бяхме се запознали във влака. Аз се връщах със сълзи след провала си в университета, а той отиваше при своите на село. Опита да ме разсмее:
– Казвам се Петър. Майка ми ме вика Пешко, племенниците Пешко Мечко… Избери си.
Усмихнах се:
– Мечко звучи забавно.
Подаде ръка:
– Е, почти се запознахме. А ти как се казваш, хубавице?
– Силвия отвърнах, леко смутена.
Той кимна:
– Заподозрях царско име!
Заприказвахме се. Казах му за изпитите, мама, разочарованията…
– Подготви се зимата и пак опитай, ще стане! подкрепи ме той.
– Че и вярно, не се бях сетила…
Той се приближи:
– Нещо да знаеш много си красива.
Изчервих се.
– Проста съм си, стига измишльотини!
– Но е вярно каза, а после неочаквано ме целуна. Свят ми се зави. После, преди да слезе от влака, обеща:
– Ще те намеря!
После разбрах колко е наивно. Дори адреса ми не попита…
Скоро заподозрях, че чакам дете. И чух от майка, пълна с горчивина:
– Ти вече не си ми дъщеря. Кой е бащата господ знае. Засрами ме! Изнасяй се в бабината къща. Ще носиш сама отговорността.
Преди да родя, се уредих на работа в местната библиотека, да имам някакъв доход. Като останах в майчинство, на вратата ме чакаше само Катя. Майка не дойде. Едва когато Калин навърши пет месеца, смекчи се и започна да идва понякога, носейки малки играчки.
– Защо се прибра толкова рано? питаше когато я сваря. Не е имало нищо особено, нали? Как е Калин?
Усмихна се:
– Спи, момчето ти. Щом се върна, аз си тръгвам.
Затворих и се опитах да заспя едва призори задрямах от умора, докато Калин се инати с кашата и не искаше да яде.
– Ако не ядеш, няма да пораснеш като тати силен и хубав мъж.
– За мене ли говориш? Доста мило. А това тук нашият син ли е? гласа дочу се на вратата.
Изпуснах лъжицата.
– Ти? Как? Петър се усмихна широко:
– Казах ти, че ще те намеря. Само не знаех, че ще намеря и син! Тогава във влака, хич не те попитах за адреса… Но явно съдбата си знае работата каза и започна да прави смешни физиономии на Калин.
Калин прихна от смях.
На другата сутрин, мама ме завари усмихната, а непознат мъж разхождаше Калин на раменете си.
– Това ли е той? попита мама.
– Да отговорих щастливо.
Тя подаде ръка на Петър:
– Аз съм Мария Иванова. Какъв мъж и баща си ще следя внимателно!
Петър кимна сериозно и стисна ръката й.
Така научих, че понякога съдбата ни изпраща изпитания, за да ни покаже колко силни можем да бъдем, но и че щастието често идва тогава, когато най-малко очакваш.