Той закъсня с десет години
Той вярваше, че върши всичко както трябва. Така мислеше, докато изкачваше стълбите до третия етаж на старата пететажна панелка на улица Люляк в София. В джоба на палтото му лежеше малка кадифена кутийка от бижутерия Сапфир, и Димитър несъзнателно я докосваше с пръсти, все едно провери дали още е там. Пръстенът беше скъп, избира го почти час, продавачката носи подноси с различни модели поне пет пъти, а той все гледаше и си представяше как Радосвета ще се зарадва. Тя трябваше да се зарадва. Десет години не са шега работа.
На площадката миришеше на нечия манджа и на котка. Димитър помръщи нос и натисна звънеца. Ноември тази година пристигна с лошо настроение, сняг се стичаше от сутринта, а ръцете на Димитър не успяваха да се стоплят. Претръпваше от крак на крак, пак провери кутийката в джоба.
Отвътре се чу някакъв шум. После стъпки тежки, мъжки. Димитър не схвана веднага смисъла, просто го запомни и застина.
Вратата се отвори.
На прага стоеше непознат мъж. Около четирийсет и пет, нисък, набит, по домашна риза и тъмни панталони. Гледаше Димитър спокойно, без учудване, както гледат пощальон или съсед, когото виждат за първи път.
За кого сте? попита тихо.
Димитър примигна.
Търся Радосвета. Тя вкъщи ли е?
Мъжът само кимна и се провикна навътре:
Радо, имаш гост.
Минаха няколко секунди, които на Димитър му се струваха дълги като вечност. После в антрето се появи Радосвета. Тя носеше мек домашен пуловер цвят крем, косата вързана, без грим, и изглеждаше странно по-красива, отколкото той помнеше. Не по-лъскава, не по-специална, просто някак си по-спокойна, излъчваше топлина отвътре.
Видя го и за миг се спря. По лицето ѝ той не можа да прочете ни радост, ни гняв. По-скоро нещо тихо и затворено.
Митко каза тя, нямаше нужда да идваш.
Той отвори уста, после я затвори пак. Погледна мъжа с ризата, после пак към Радосвета.
Кой е той? попита, макар че вече усещаше отговора, но не искаше да го приеме.
Това е Илия каза равнодушно тя. Живее тук.
И ето понякога в живота не трябват никакви обяснения. Достатъчна е само една изречена без колебание, без вина и без сълзи фраза: Живее тук. И ти стоиш на стълбищната площадка през ноември, с пръстен в джоба, и усещаш леден полъх в гърба въпреки топлината, идваща от апартамента, и миризмата на боб чорба, която стигаше почти до вратата.
Димитър разпознаваше уханието истинска боб чорба, с джоджен и чесън, тъкмо както Радосвета приготвяше на годишнините им; когато той носеше вино, сядаше на масата и я наблюдаваше, мислейки си: Ето, има такъв човек, който ще остане, който ме чака, който няма да си тръгне.
Не бил познал.
Няма да си тръгне бе си повтарял през всичките тези години. Къде би отишла? Вече ѝ минават трийсет и пет, сетне трийсет и седем, после почти трийсет и осем. На кого, ако не на него, е нужна? Увереността му беше толкова здрава, както вярват хора, които никога не са пробвали да я тестват.
Радо, изчакай каза той, трябва да поговорим. Важно е.
Чувам те отвърна тя. Кажи.
Не тук кимна с глава към Илия.
Илия не се помръдна, не напусна, просто стоеше леко встрани, изглеждаше спокоен, сякаш знаеше, че случващото се го засяга, но нямаше намерение да се тревожи или бърза.
Илия знае кой си каза Радосвета. Казвай.
Димитър помълча. После извади кутийката от джоба тъмносиня, кадифена, със златисто релефно лого Сапфир. Подаде я на Радосвета.
Дойдох да ти предложа да се омъжиш за мен каза, отдавна трябваше. Знам, че се забавих, но искам да станем семейство.
Радосвета погледна кутийката, но не я взе. Вдигна очи към него, и той се стресна от това, което видя не гняв, не триумф, не обида. По-скоро измъчена жалост.
Прибери го, Митко каза тихо.
Ради
Прибери го. Моля те.
Димитър върна кутийката в джоба си. Ръката му се разтрепери едва забележимо.
Това ли беше всичко? попита той грубовато, защото не умееше по друг начин.
Всичко каза тя. Извинявай, че така се получи. Но трябваше да знаеш, че рано или късно нещо ще се промени.
Можеше поне да ми кажеш.
Говорих ти хиляда пъти. По друг начин, не с тези думи, но пак ти казвах. Ти не ме чу.
Погледна го за още секунда, сякаш точката в някакъв скрит за него разговор, и каза:
Довиждане, Митко.
Вратата се затвори. Не хлопна, не трясна, просто тихо се затвори и щракна ключалката. Димитър чу как вътре нещо издрънча чиния или лъжица и пак ухаеше на чорба, после настъпи тишина.
Стоя на площадката три минути. После слезе, излезе пред блока, качи се в колата си сив Лада Веста от миналата година, с която много се гордееше и дълго гледа как мокрият сняг капе по предното стъкло.
Пръстенът пареше в джоба му.
Първите дни след посещението си Димитър се убеждаваше, че всичко може да се оправи. Беше свикнал да решава проблеми работеше във водеща строителна фирма Балканстрой, търгуваше с бизнес имоти, беше настоятелен преговарящ и упорит при трудности. Животът го беше научил да избира правилния инструмент за всеки проблем.
Значи само трябваше да намери инструмента.
Обади ѝ се на следващия ден. Тя вдигна телефона веднага, което го изненада.
Трябва да поговорим каза той.
Вчера говорихме.
Но спокойно, да се видим, да седнем.
Защо, Митко?
Не можеш ей така да зачеркнеш десет години. Всичко преживяхме заедно.
Пауза.
Не зачерквам нищо. Това беше сега живея в настоящето, не там.
С него?
Да.
Го познаваш само от шест месеца, Радо.
Познавах теб десет години рече тя спокойно. И какво?
Нямаше отговор. Тя се сбогува и затвори. Димитър дълго гледа екрана, чудейки се къде сбърка. Но не намери.
След три дни се обади в цветарския магазин Перуника на булевард Мария Луиза и поръча букет. Не какъв да е огромен, тържествен, от бели рози и лизиантуси, толкова голям, че едва мина през вратата. Сто и една рози. Чул беше, че жените обичат нечетните числа за късмет. Куриерът занесе букета в библиотеката на Кестенова улица, където Радосвета работеше като завеждаща отдел. Димитър нарочно го поръча на служебния ѝ адрес вярваше, че на хора, на публично място, ще се смути, ще се трогне, нещо ще се промени.
Към букета приложи бележка: Извинявай. Глупав бях. Дай ми още един шанс.
Вечерта тя му писа: Не ми пращай повече цветя на работа. Не е удобно.
Прочете го три пъти. Неудобно. Не благодаря, не трогната съм, не ще помисля. Просто неудобно.
Димитър остави телефона и се отправи към кухнята да си налее чай. Стоя на прозореца. Ноември още бе натежал, дърветата голи, лампите мижави, асфалтът мокър. Студът проникваше, въпреки че парното грееше добре.
Започна да мисли за миналото. Не за да се оправдае, просто спомени. Запознаха се, когато той беше на тридесет, тя на двадесет и осем. Общи познати, рожден ден, тогава тъкмо прохождаше в Балканстрой и мислеше повече за пари и кариера, отколкото за семейство. Радосвета го привлече с тишина, ум, търпение да слуша и мълчи рядко качество.
Започнаха да излизат. Той не бързаше с големите въпроси, тя не настояваше. Той вярваше, че на нея също ѝ е удобно така. Най-вероятно никога не попита достатъчно ясно.
Понякога тя казваше: Митко, как си представяш нас двамата след година, след пет? Той отговаряше мъгляво: Нормално живеем, всичко е добре, защо да бързаме? Тя млъкваше. Той го прие като съгласие.
Имаше Нова година понякога беше с нея, понякога заминаваше с приятели. Рождения ѝ ден през февруари го помнеше, но понякога само ѝ звънеше, не отиваше работа. Тя казваше добре и той вярваше, че тя разбира.
До кухнята с изстиващия чай мислите му бяха други.
Тя е чакала. Всички тези години е чакала той да каже нещо определено. А той не казва, защото смята, че всичко е ясно и нищо не трябва да се назовава. Или защото честно част от него винаги е държала вратата отворена: ами ако се появи нещо по-специално, по-подходящо? Той не я държеше в резерв, просто никога не избра окончателно. А тя е чакала. И докато чакала е пораснала.
Това Димитър го проумя не веднага; дойде му с времето, седмици по-късно, когато беше видял достатъчно, за да сравнява. Тя, която помнеше от миналото, беше по-тиха, по-несигурна, по-често го гледаше с въпрос в очите. Сега гледаше уверено, говореше кратко, без излишни обяснения сякаш нещо в нея се беше изправило.
Позвъни на приятеля си Валентин, заедно учиха в университета.
Знаеш ли, живее с друг мъж каза Димитър. Вече половин година.
Сега ли разбра? попита Вальо.
Сега. Ти знаеше ли?
Чувах нещо. Мислех, че знаеш.
Не знаех.
Е, позамълча Вальо ти и особено не си я глезил с отношение. Може би е логично.
Димитър не продължи, сбогува се. Логично. Вальо искаше да го утеши, но той не искаше логика. Искаше решение.
Следващата му стъпка бе най-нелепата от всичко за онези седмици, макар сам да не го осъзнаваше тогава. Намери ѝ номера, звънна:
Слез за пет минути. Чакам пред входа.
Дълго чака. После тя попита:
Защо?
Просто излез.
Тя излезе. По яке, с шапка и ръце в джобовете. Димитър коленичи направо на мокрия тротоар, извади кутийката от Сапфир и ѝ я подаде.
Навън беше минус осем. Мина жена с куче, спря, погледна, усмихна се. Димитър видя с крайчеца на окото, че жената се трогна, сложи ръка на гърдите си. Помисли, че и Радосвета ще се развълнува.
Тя го гледа три секунди. После тихо каза:
Стани, моля те.
Ради…
Стани. Ще настинеш.
Димитър се надигна. Коляното мокро. Прибра кутийката.
Не разбираш рече, сериозно е, готов съм. С теб искам семейство!
Преди десет години ли искаше? попита тя. Не с упрек, а сякаш с въпрос, на който си знае вече отговора.
Не мислех за това тогава, както мисля сега.
Знам рече тихо. И не ти се сърдя. Просто вече няма онова, което беше. Живея различен живот.
А ако ти кажа, че те обичам?
Това няма да помогне усмихна се едва. Думите сами не вършат работа, ако зад тях няма дела. Сега обичаш, защото си загубил. Не е същото като да обичаш, когато можеш да избереш, а не избираш.
Жената с кучето отдавна бе изчезнала. Лампата пред входа премигваше. Радосвета застана насреща му и той осъзна, че дори не знае кой размер яке носи, кога го е купила, харесва ли ѝ зимата или не. Десет години а такива дреболии, не е знаел.
Върви си, каза тя, вече е късно и студено.
Обърна се и влезе във входа. Вратата затръшна металически.
Димитър постоя още малко. После се прибра при колата си.
През декември ѝ звъня неколкократно. Отговаряше спокойно късо, не грубо, но и без да даде шанс. Един път опита да я развълнува, говори как имат споделена история, спомени, които не може да отпише. Тя се съгласи не бива да се изхвърлят, но в спомени човек не живее.
После разигра състрадание: разказа ѝ, че не спи, че работата страда, че не знае как да продължи.
Тя го изслуша, после каза:
Митко, ще мине. Справиш се, силен си.
Това не ме успокоява.
Знам. Но няма как да ти помогна както искаш. Не е по силите ми.
Усети яд в себе си и попита:
А този твой Илия познаваш ли го? Знаеш ли кой е, с какво се занимава?
Познавам рече просто. Шест месеца.
Смяташ ли, че за шест месеца се опознава човек?
Или пък за десет години? отвърна спокойно.
Отново нямаше думи. Измърмори нещо, сбогува се и прибра телефона.
Тогава му дойде безумна идея, която после ще го е срам, но тогава я сметна за разумна. Намери чрез интернет частна детективска агенция Щит, работещи с проверка на хора, следене, събиране на информация. Обикаляше около решението, убеждаваше се, че има право да знае с кого живее жената, която обича грижа, уж.
Офисът на Щит бе блков в центъра. Димитър отиде там през обеда. Отвори му възрастен мъж Стефан Иванов.
Задачата е ясна обобщи Иванов. Проверка. Автобиография, работа, финанси, приятели, дела, съдимости, мнение на познати. Ако искате, ще го наблюдаваме седмица-две.
Наблюдавайте каза Димитър.
Каква е целта? Искате нещо конкретно?
Искам да знам кой е.
Иванов кимна, без да осъжда. Взе капаро, записа всичко, което Димитър знаеше име, възраст, адрес.
След десетина дни се обадиха. Иванов докладва кратко:
Илия Тодоров Илиев, четирийсет и шест, работи като техник във Механика-АД, стаж двайсет години. Разведен, пораснала дъщеря, поддържат контакт. Апартамент в Люлин, живее при вашата близка. Без съдими, без дългове. Живее спокойно, работи, по почивните се вижда с дъщеря си, понякога с Радосвета. Нищо притеснително.
Нищо?
Нищо. Обикновен човек.
Димитър благодари, плати остатъка и се прибра. Цял път се чудеше: Обикновен човек. Техник. Не богат, не забележителен, не стандарт по неговите разбирания. А тя живее с него, готви, строи планове.
Според седмица отново позвъня на Радосвета. Не знаеше вече какво очаква.
Той е техник във Механика-АД каза Димитър.
Пауза.
Откъде знаеш? този път в гласа ѝ усещаше нотка не-дотам спокойствие.
Проверих.
Мълчание. После тя:
Митко, това вече е прекалено. Следил ли си го?
Просто исках да знам.
За какво?
Да проумея какво си открила у него.
Това не можеш да го научиш от доклади, рече тя. Никога.
Ради
Повече не ми звъни. Моля те. Това е моя молба.
Наистина ли?
Да. Ако звънеш пак, няма да отговарям.
Тя прекъсна.
Димитър остана в колата, обзет от нещо ново не яд, не обида, нещо по-студено, като да се разклаща земята под краката му.
Но все пак звънна. Пет дни по-късно, малко преди Нова година, когато градът грееше в светлини, музика се чуваше навсякъде и всички бързаха към последните декемврийски вечери. Стоеше в супермаркет Витоша с кошница, изведнъж не издържа, взе и ѝ звънна.
Тя не вдигна.
Писа смс: Скоро е Нова година. Прости ми за всичко.
Отговори след час: И теб също.
Не знаеше какво да разбере прошка? вежливост? човечност? Запази съобщението, чете го много пъти.
Новата година посрещна у Вальо, със съпругата му Маргарита и още приятели. Пи умерено, разговаряше, смееше се, където трябва. Маргарита сърдечна жена на средна възраст гледаше с онзи особен поглед, с който гледат хора, които знаят, че ти е трудно.
В час през нощта излезе на балкона. Януари студен, небе ясно, някъде се изстрелваха още фойерверки. Димитър мислеше къде е Радосвета сега. Сигурно вкъщи с Илия, годината посрещат заедно, готвят, смеят се. Може би и чорба е сварила, както някога за празник.
Мислеше: миналата година по това време къде бях? На Банско с приятели. Обадих ѝ се на първи януари, вечерта, като поизтрезнях. Кратко честита нова година. Тя: благодаря, и на теб. И нищо повече. Тогава не ми направи впечатление колко малко каза.
Вальо също излезе, застана до него.
Добре ли си?
Добре съм.
Не си
Мисля си рече Димитър.
За нея?
За всичко, как се обърна.
Вальо помълча:
Митко, мислил ли си, че и тя е чакала нещо от теб през тези години?
Сега го разбирам.
На нея също не ѝ е било лесно.
Знам.
Добро момиче е рече просто Вальо.
Така е съгласи се Димитър.
Постояха още малко. После се върнаха вътре.
През януари Димитър ѝ звънна пак, въпреки молбата ѝ. Имаше въпрос, който не го оставяше.
Тя вдигна.
Казваше ми започна той, помня, че искаш семейство и стабилност. Аз правех се, че не чувам.
Да.
Защо не си тръгна по-рано? Защо чака толкова?
Пауза, а после тихо:
Защото те обичах. Мислех, че ще се промениш. Беше ми жал да разваля нещо, което имахме, макар да е недостатъчно. Хората често чакат прекалено преди да признаят, че повече няма какво да чакат.
А после?
После разбрах, че чакам не теб, а човекът, в когото можеш да се превърнеш. Но такъв човек не съществува. И се наложи да взема решение.
Взе го
Да. Не веднага, не беше лесно. Но го взех.
Димитър направи пауза.
Добър човек ли е, този Илия?
Много отговори веднага.
Щастлива ли си?
Пауза, по-дълга този път.
Спокойна съм каза тя. Може би това е щастие. Не чакам непрекъснато нещо лошо, знам, че имам човек до себе си, на когото мога да разчитам. Мога да живея, без да се чувствам неудобна или виновна, че искам още.
Думите ѝ го ужилиха с нещо особено, което не можа да определи.
Сериозно ли мислеше, че ти си неудобна?
Понякога го усещах равен глас. Когато отменяше планове в последния момент. Когато на празници беше с други, но не с мен. Когато питах за бъдещето ни, а ти не отговаряше. Все поотделно са дреболии, но много такива дреболии създават тежест.
Той слушаше, не прекъсваше.
Не го казвам да те обидя добави тя, ти сам попита. Неприятен човек не си, Митко. Просто не си моят човек.
Не моят човек. Три думи, които бяха окончателни като последна страница на романа.
Добре измърмори той. Извинявай, че те затрудних.
Не ме затрудняваш. Просто се разбираш със себе си. Това е нормално.
Той се сбогува. Тя също, този път с малко повече топлина, повече уважение сякаш оцени, че не звъни с настоявания, а с въпроси.
Минаха седмици след този разговор, Димитър спря да се обажда. Не защото му стана леко просто стана по-ясно. Не че вече всичко е наред, но вече разбираше къде и какво е сгрешил.
Погледът му към времето се промени. Преди то му изглеждаше като пари в банка винаги ще имаш, ще похарчиш после. Трийсет, добре. Трийсет и пет, още си млад. Четирийсет тогава ще мислиш за сериозно. Докато разсъждава така, някой друг живее, не отлага. Не защото е по-умен. Просто живее. Дошъл при Радосвета, казал ѝ нещо просто, а тя го е чула.
Веднъж през февруари мина по улицата ѝ по работа, спря колата пред блока. Гледа няколко секунди стандартна панелка, олющен ъгъл, тополи без листа, детска площадка. През едно от прозорците на третия етаж проблесна светлина, и някой мина пред нея. Не различи кой и потегли.
В началото на март на работа колега му Кирил, трийсет и пет, прясно сгоден разказваше на всички как предложил брак, какъв пръстен купил, как пиели в ресторант. Димитър слушаше, поздравяваше. Кирил го попита защо е замислен.
Защо? учуди се Димитър.
Не знам. Все едно си другаде.
Мисля си рече Димитър.
За какво?
Че всичко трябва да се прави навреме каза той.
Кирил се засмя, прие го за похвала, и продължи да разказва на другите.
Пролетта този път дойде рано. Още в края на март температурите минаха десет градуса, снегът изчезна. Всичко изведнъж стана светло. Димитър седеше една вечер в кухнята с кафе, гледаше през прозореца зелената тревичка между бордюрите.
Мислеше за ключовете.
Странно, но така дойде мисълта. Тя, Радосвета, имаше резервни ключове за апартамента му беше ѝ ги дал отдавна, но тя никога не ги ползваше без да предупреди. Той беше забравил за тях. А на него тя никога не даде ключ от своето жилище. Никога не е поискал, а тя не е предложила. И сега му хрумна това говори нещо. Не, че не му е вярвала, просто вътрешно чувстваше, че той не принадлежи съвсем там.
Или, по-вероятно, той сам си го е създал така.
През април срещна Радосвета случайно. Беше в книжарница Летопис на Граф Игнатиев, където влезе по препоръка на бизнес партньор. Тя разглеждаше щанда с художествена литература, с бежово яке, държеше книга изглеждаше добре. Не напоказ, не нарочно, просто личеше, че ѝ е леко.
Видяха се почти едновременно. Тя кимна леко. Той се изправи просто не можа да не отиде.
Здрасти каза.
Здрасти отвърна тя.
Постояха миг. Той забеляза, че тя не се напрегна, не отдръпна гледаше спокойно, почти като към познат, когото не е виждала отдавна, без лоши чувства, без топлина просто.
Как си? попита той.
Добре. Ти?
Работя.
Ясно.
Пауза не неприятна, а празна.
С Илия ще ходим на море лятото каза тя, и той разбра, че го казва не за да го жегне, а защото така върви разговорът има нещо да сподели. Никога не съм била в Обзор, ще опитаме сега.
Интересно отвърна Димитър. Не можа да каже повече.
Тя се усмихна леко, взе книгата си.
Добре, Митко, успех ти пожелавам.
И на теб каза той.
Тя отиде към касата. Димитър гледа след нея, трима секунди, после тръгна към щанда си. Намери търсената книга по бизнес, купи я, излезе.
Навън бе топъл април, първите листа вече се разлистваха. Той стоя на входа и наблюдаваше минувачите у много от тях личеше пролетното невнимание.
Тя излезе след малко, мина покрай него, кимна пак и тръгна към трамвая. Лекият ѝ плащ се развяваше. Обърна се веднъж звънна ѝ телефонът, усмихна се на нещо, което чу.
Димитър гледа докато изчезна зад ъгъла.
После извади от вътрешния джоб кутийката. Още я носеше и сам не знаеше защо. Отвори я. Пръстенът блестеше на априлското слънце фин, с не особено голям диамант, хубав пръстен, скъп, избран с мисъл.
Затвори кутийката. Прибра я.
Прибра се с колата.
Вечерта стоя у дома си в тристайния апартамент на Цар Симеон, купен преди години, гордостта му. Всичко в него правилно, по негова мярка, но сякаш нещо особено тихо цареше там, което не бе чувал досега.
Мислеше какво значи да изпуснеш времето не високо-философски, а простичко: имал си нещо живо и топло в ръцете, но си го пуснал, защото си вярвал, че няма къде да избяга. А то си е тръгнало. Не със скандал и врати, а тихичко защото живото не стои на едно място или расте, или съхне, а Радосвета е избрала да расте.
Той помисли: а аз какво избрах?
Избирал е удобството. Да има някого без да се отдава напълно. Не да рискува с решение, не да поеме дума, която води до отговорност. Смятал е, че това е предпазливо. Сега разбира страх е било. Не лош, не нарочно но страх с други думи.
Пръстенът от кутийката беше пред него на масата. Дълго го гледа.
После стана, прибра го в чекмеджето. Затвори.
Наля си вода. Изпи.
Навън животът си течеше топъл, шумен април. От двора долитаха викове на деца, някъде звучеше радио, миришеше на пръст и миналогодишни листа. Всичко беше близо, но и далечно, като през стъкло.
Отиде на прозореца. Опря чело в хладното стъкло и затвори очи.
Ето така било. Десет години и всичко се оказва друго. Не тя е резервната опция, а той се е заклещил, докато си мисли, че е свободен. Докато се е крил, тя е открила свобода онази истинската, която сам избираш. А той стои и чува чуждата пролет.
Не знаеше какво ще има след това. Може би животът ще продължи работа, сделки, командировки, нови хора, някога друга жена. Може и да научи нещо, макар хората често твърдят, че се учат от грешки, после ги повтарят. Може и да не научи, само да помни.
Седна насред стаята.
Сега Радосвета е вкъщи, мислеше. Навярно готви. Или чете новата книга. Илия е там този спокоен човек във фланелена риза, който му отвори без злоба, без напрежение. Има онова, което Димитър никога не е имал увереността, че е дошъл навреме и е казал каквото трябва.
Димитър осъзна, че всъщност не завижда на Илия. Или поне не много повече усещаше странно уважение. Към нея. Към избора ѝ. Не със скандал, не по детски, не с реванш просто е заживяла живота си, пораснала, избрала.
Припомни си думите ѝ пред входа: Сега обичаш, защото губиш. Не е същото като да обичаш, когато имаш избор и не го правиш.
Точно така. Наметна истината.
Димитър седеше в тишината, мислейки: можех да избера друго. На третата й година, после на петата, на седмата. На всеки неин рожден ден, на всяка Нова година, когато избирах друго вместо нея. Във всеки момент, в който тя внимателно питаше за бъдещето, а аз избягах от отговора.
Можех ли да избера друго? Разбира се. Но това разбиране дойде сега, когато вече няма какво да се избира.
Това е късното разкаяние. Не шумно, не театрално. Просто тихо признаване, че времето си е отишло сам си го изпуснал, мислейки, че е безкрайно.
Става. Отива на кухнята. Слага чайника. Докато чака да заври, се заглежда в котлоните, мисли си ще се науча да правя боб чорба. Глупава мисъл просто е.
Чайникът засвирва.
Димитър си прави чай, слага мед, защото някъде е чел, че медът успокоява. Сяда на масата. Навън е тъмно само уличните лампи и светлините на другите блокове.
В чуждите прозорци върви чужд живот. Някой вечеря, някой се разхожда, някой гледа телевизор. Толкова е обикновено и някак по-осезаемо от всякога.
Мисли за ключовете. Че никога не е поискал нейните, не че не е искал а все едно не допуснал, че му трябват. А сега вратата напълно е затворена и не с ключ, а с друго, което не се отваря с инструменти.
Чашата топли ръцете му. Държи я в шепи и стои така, неподвижен.
Мисли: има неща, които не се връщат. Не защото хората са лоши или принципни, а защото времето не чака, само ние си мислим, докато решаваме, че ни слуша. А то не стои върви. Хората вървят с него, порастват, променят се, вземат решения. И ако се замислиш твърде дълго, стоиш на прозореца и гледаш как някой друг върви до човек, когото би могъл да избереш, но не си го направил Това не е предателство, не е несправедливост. Просто е живот.
Оставя чашата.
Навън е тихо. Тази година април е добър без мраз, без студ. Просто топла вечер, каквито предстоят още.
Мисли си: трябва да се живее нататък. Не защото вече е леко, не защото всичко е разбрал и поправил, а защото друг вариант няма. Животът не чака да се справиш със загубите си.
И още ако някога има друг човек до себе си, повече няма да отлага. Не защото е станал мъдрец, а защото знае как изглежда затворена врата, в която си закъснял да се почука.
Става, измива чашата, слага я на сушилката.
Ето го, мисли си: няма гняв, няма обида към нея, към Илия, нито към живота. Просто тихо, хладно осъзнаване: това стана, това е честно и правилно може би не за него, но правилно.
Изгасва светлината и се отправя към стаята.
В чекмеджето на бюрото лежи малката кадифена кутийка. Утре ще я занесе обратно в Сапфир. Или вдругиден. Когато е готов.
Понякога вратата се затваря, докато още решаваш. А животът не чака.
