Стоян обичаше летния риболов, но и през зимата редовно излизаше поне два пъти. Както казваше той, „да се поизмръзне“. Риба не донасяше много, но поне за рибена чорба стигаше, а и оставаше за съседските котки.
Точно сега Стоян се увери, че ледът на язовира край град Перник отдавна е здрав, и започна да се готви за поредния излет. Сутринта тихичко взе въдиците, извади от хладилника сандвичи и на пръсти излезе на двора — жена му и децата по това време виждаха седмия сън.
На язовира също нямаше никой. Явно и най-заклетите рибари предпочитаха да си стоят вкъщи по празниците с баници и салати, а не на студено. Но Стоян никак не се разстрои.
„Толкова повече риба ще остане за мен“, реши мъжът и кротко започна да развърта съоръженията.
Приблизително по същото време забеляза някакво размърдване край брега. Едро, рошаво куче внимателно стъпи на леда и се взря право в Стоян. Всичко подсказваше, че псуването е прекарало много време в гората: неугледен вид, хлътнали ребра, предпазлив поглед.
Кучето се приближи бавно към Стоян, подвивайки леко опашка, сякаш да покаже, че не трябва да се очаква агресия. Стоян и сам отдавна разбра – псуването вероятно някога е било домашно: дивото отдавна щеше да избяга и нямаше да се опитва да се запознава.
Кучето следеше внимателно хода на риболова. Особено се радваше, когато Стоян изваждаше поредната риба от дупката. Всеки път то подскачаше и махаше с опашка, сякаш се веселеше на успеха на рибаря.
Сандвичите си разделиха по равно – добре, че жената беше приготвила на Стоян с запас. Към края на хапването кучето толкова се осмели, че подуши термоса с чай. Но напитката не одобри.
Неловкостта настана, когато Стоян започна да се прибира. Кучето явно нямаше намерение да си ходи и се въртеше около колата. Стоян се поколеба: да доведе вкъщи възрастно псуване не влизаше в плановете му.
Щом колата потегли, кучето забърза след нея, но не по пътя, а по банкета, газейки снега с лапи.
Стоян първо се обръщаше, после се втренчи мрачно в пътя, но след няколко минути не издържа и погледна назад. Псуването, макар и кльощаво, не изоставаше. Стоян въздъхна и натисна спирачките.
Рибарят беше посрещнат от цялото семейство: децата и жената тъкмо бяха свършили със закуската и излязоха да правят снежен човек.
„Е, голям ли ни е днешният улов?“ – усмихна се жената. „Риба не е много. Но пък ето какъв едър екземпляр се улови“, засмя се Стоян и отвори задната врата на колата. Кучето плахо излезе и заклати опашка…
След още две седмици всякакви съмнения дали да го задържат изчезнаха. Псуването, което получи необичайното име Каракуда, вече беше свикнало с двора и дори позволяваше на децата да се возят на гърба му. Ветеринарят потвърди, че кучето е напълно здраво, само изтощено. Но това се оправя – с господарската храна не е проблем.
Понякога най-неочакваните подаръци идват под формата на космати приятели, които ни напомнят, че добротата винаги се възнаграждава.
