Виктор го намери край пътя през октомври. Кученцето седеше на крайпътното шосе, мокро и съвсем малко, и гледаше колите, сякаш чакаше някого. Виктор тогава караше към вилата за картофи, спря за миг, мислеше си, че просто ще погледне. Но кученцето вдигна глава и всичко свърши. Картофите останаха в земята още една седмица.
Нарече го Марс. Името измисли съседката Вера Иванова, като го видя в коридора – рижо, ушато същество с несъразмерно големи лапи.
– Риж, носат, ненакърним – рече тя. – Марс. Точно такъв е.
Виктор тогава се засмя.
Марс растеше бързо. До пролетта заемаше цялата лява половина на дивана и смяташе това за свое право. Виктор отначало мърмореше, после спря. Да спи сам в апартамента беше по-зле, отколкото с куче, което сумти и понякога движи лапа насън.
Те се сприятелиха не изведнъж, а постепенно – както се сприятеляват хора, които няма къде да бързат. Утринна разходка. Купа с храна в седем вечерта. Телевизор. Понякога Виктор говореше на Марс на глас. Марс седеше до него и слушаше сериозно, само от време на време се прозяваше, показвайки всичките си зъби.
– Прав си – казваше Виктор. – Стига.
И изключваше телевизора.
***
Злополуката стана през април, когато се връщаха от вечерната разходка.
Виктор после помнеше лошо как точно. Хлъзгаво, кола излетя на тротоара от завоя, Марс беше на повод, а после поводът се скъса. Виктор беше захвърлен на бордюра. Удари се в хълбока, няколко секунди лежа и чуваше само собственото си дишане и някакъв далечен вик.
Когато се изправи, Марс го нямаше.
Поводът лежеше на асфалта. Пластмасовата катарама беше счупена на две.
Търси до полунощ. Обиколи три квартала, викаше го по име, питаше минувачите. Минувачите клатеха глави. Някой каза, че видял рижо куче да бяга към железопътния прелез, но това било преди четиридесет минути и после не го виждали.
Вкъщи Виктор седна в кухнята и дълго гледа празната купа.
После стана. Написа обява, отпечата двадесет листа на принтера. На сутринта разлепи из целия квартал, позвъни и в три ветеринарни клиники, и в приюта на Заводска улица.
– Ако постъпи риж пяс, мелез – казваше в слушалката. – Обадете се, моля. Ето ми номера.
Мина седмица.
След това месец.
Обявите избеляха под майския дъжд и Виктор ги прелепи. После ги прелепи пак през юни. Ветеринарните клиники мълчаха. От приюта на Заводска се обадиха два пъти, и двата пъти грешно, и двата пъти не беше същото куче.
През юли Вера Иванова предпазливо каза през вратата:
– Витенька, може ли да вземеш друго. Там в приюта има толкова.
– Не – отвърна Виктор.
Повече не предложи.
Апартаментът без Марс стана друг.
Не празен, не. Вещите си стояха на местата, хладилникът бръмчеше, съседите тропаха отгоре в девет и половина както винаги. Но нещо се бе променило.
Виктор вдигна от пода старата топка, която Марс гонеше по коридора. Сложи я на рафта. Помисли и я прибра в чекмедже. После пак я извади и остави на рафта.
Сутрин ръката по навик се протягаше към повода на вратата. Поводът висеше. Нямаше къде да се ходи.
Започна да ходи на разходки сам. Същият маршрут, по същото време, само без Марс. Сам не можеше да си обясни защо. Просто вървеше.
През август се обади дъщеря му от Пловдив.
– Тате, ела при нас. Поживей малко, да си починеш.
– Не мога.
– Защо?
Той помълча. Каза:
– Ако се върне.
Дъщерята също помълча. После каза „добре“ с глас, какъвто бива, когато човек иска да каже нещо друго, но решава да не го казва.
Марс се върна през октомври.
Виктор чу драскане по вратата в началото на осмия вечерта. Отначало си помисли, че му се е сторило. Шум от стълбището, течение, кой знае. Но драскането се повтори. Настойчиво, с паузи, сякаш някой знаеше, че вратата ще се отвори, просто трябваше да почака малко.
Отвори.
На изтривалката седеше Марс.
Остарял. Козината на няколко места беше подстригана, там, където явно е имало рани. Левият хълбок леко вдлъбнат. И на шията носеше нашийник. Чужд, кожен, кафяв, с месингова катарама и малък жетон, на който пишеше една дума – „Приятел“.
Виктор дълго стоя на вратата и го гледаше. Марс седеше и гледаше Виктор. Дясното ухо висящо, рижо петно на челото във формата на неравна звезда. Същите очи, кехлибарени, с тъмна рамка.
– Къде беше? – каза Виктор.
Марс се изправи, прекрачи прага и влезе в коридора така, както влизат тези, които познават разположението наизуст. Надясно, към купата. Купата беше там, където винаги. Празна, разбира се.
Виктор затвори вратата. Влезе в кухнята. Ръцете му леко трепереха, докато отваряше хладилника.
– Добре – каза той. – Добре.
На следващата сутрин закара Марс във ветеринарната клиника.
Прегледаха го, направиха нужните ваксини, провериха чипа. Виктор попита за нашийника. Ветеринарката взе жетона и прочете на глас:
– „Приятел“. Това различно име ли е?
– Някой му е дал друго име – каза Виктор.
– Живял е при някого?
– Шест месеца е живял някъде. Не знам къде.
Ветеринарката го погледна, после Марс, после пак Виктор.
– Случва се – каза тя. – Кучетата понякога си отиват, а после се връщат. Особено умните.
Виктор не отговори. Гледаше как Марс седи на металната маса с невъзмутим вид и търпи прегледа.
На жетона от обратната страна откриха телефонен номер.
Виктор се обади от колата, докато Марс седеше на задната седалка и гледаше през прозореца.
Вдигнаха след третото позвъняване.
– Ало?
– Здравейте – каза Виктор. – Имали сте куче. Рижо. Наричали сте го Приятел.
Дълго мълчание.
– Да – каза гласът. Женски, не много млад. – Имахме. Той си тръгна от нас през септември. Търсихме го.
– При мен е. Това е моето куче. Казва се Марс. Изгуби се през април.
Отново мълчание. После жената каза:
– Той живя при нас. Хранехме го, лекувахме. Имаше рани.
– Благодаря – каза Виктор.
– Хубаво куче е.
– Да.
Пауза.
– Вие далече ли живеете? – попита жената. – От Брезова улица?
– Друг квартал.
– Господи. Той сам дойде през април. Просто легна до оградата ни и не си тръгна.
Виктор гледаше предното стъкло, към сивия двор с тополи без листа.
Разговорът свърши някак сам. Виктор прибра телефона. Марс сумтеше на задната седалка, легнал, с глава върху сгънати лапи.
Вкъщи Виктор свали от Марс чуждия нашийник. Сложи го на масата, дълго го гледа. Кафяв, кожен, с жетон „Приятел“. Добра изработка, не беше евтин.
Шест месеца кучето е било някъде. И въпреки това се върна.
Виктор помисли за жената от Брезова улица. Как всеки ден го е хранила, галила, привързала се е, сигурно. А после през септември излязла сутринта и го няма. И го търсила. Обаждала се може би по обявите.
Той взе телефона.
– Пак съм аз – каза той, когато тя вдигна. – Исках да кажа. Ако искате да го видите, нямам нищо против.
Мълчание.
– Наистина ли? – каза тя.
– Наистина.
Тя дойде в събота. Галина Петрова, шестдесет и четири години, в сиво палто и с пазарска чанта, в която имаше сладко от ябълки и пакет с кучешка храна, точно тази, към която Марс беше свикнал през тези шест месеца.
Марс я видя от коридора и не се хвърли, не. Просто се приближи и бутна нос в дланта ѝ. Радостно завъртя опашка.
Пиха чай. Галина Петрова разказваше как през април го намерила до оградата, как го закарала на ветеринар, как се страхувал първите дни, а после свикнал. Виктор разказваше за злополуката, за скъсания повод, за разлепените обяви.
Марс лежеше между тях на пода и дремеше. Понякога вдигаше глава, гледаше единия, гледаше другия.
– Той ни избра и двамата – каза Галина Петрова.
Виктор погледна кучето. После жената до себе си.
– Изглежда така.
Чуждият нашийник Виктор прибра в чекмеджето на бюрото. Не го изхвърли.
Марс отново започна да заема лявата половина на дивана и да гони топката по коридора в един през нощта. Обявите на стълбовете се намокриха под ноемврийския дъжд и се отлепиха сами.
Галина Петрова идваше всяка събота. Носеше сладко, понякога искаше съвет за касиса – имаше градина на Брезова улица, а Виктор от градините разбираше. Разговаряха, докато Марс дремеше между тях.
Една вечер Виктор извади от чекмеджето кожения нашийник с жетон „Приятел“. Погледна го. Жетонът блестеше под лампата.
В антрето висяха два повода. Един червен, стар. Един син, нов, който Галина Петрова донесе в поредната събота и закачи мълчаливо, без да иска разрешение.
