Ма̀ма, защо се спираш? Подпиши тук и там и освободи вилата до неделя. Тя е моя сега.
Марица ми подава листовете с лице, сякаш съм й грешно дал ресто в магазина. Не дете данъчен инспектор. Бавно избързвам ръцете си по престилката мирише на копър и листа от смокините, докато навивам краставици и я поглеждам дълго.
В главата ми се появява: Накрая. Чаках го.
Защото в джоба на халата ми, където държа личните си документи, лежат хартии, които са по-интересни от нейните.
Всичко започна преди половин година
През февруари получавам обаждане от нотариус Валентина Иванова, познаваме се от двадесет години, а нейният покойник съм грижила в поликлиника, като медсестра от четиридесет години.
Галина, дали си на линия? Алекс остави завещание. Аз съм последната, която може да го разчете.
Алекс брат ми. По-голям. Умря преди три години, без наследници. Мисля, че след него остава само едно двуетажно жилище в Пловдив, което по закон се разделя между наследниците една трета за мен, останалото за роднините.
Валя, какво завещание? Всичко вече е уредено.
Седиш ли? Дилата му е в село Романци, двадесет сотки с къща. Той те е оставил единствена наследничка в отделно завещание от 2020та. Оказа се, че е в друга папка, което предишната ми секретарка е смесила.
Седна на столчето в коридора. Ушите ми вибрират. Дилата в Романци е близо до новата магистрала, построена преди година. Сотка тук струва милиони лева. Двадесет сотки мислете сами.
Защо ми не каза?
Прочети бележката. Той я е оставил.
Това същото утро отивам при Валя. В конверса от Алекс е парче хартия, написано с крив писмо:
Гал, това е за теб. Не за Марица. Тя никога не ме е посещавала в болница, въпреки молбите ми. А ти ме грижеше от лъжичка. Не споделяй пари с нея ще ги изяде и няма да разбере. Това е твоята спестявка за старост. Саша.
Седя и плача. Не за парите. За това, че брат ми, който е лежал с тръби, е забелязал, че съм човек, а не обслужващ персонал.
Възпитих Марица сама от шест години. Мъжът ми излезе с продавачка от Билла, живее с нея щастливо. Аз се грижа за двете за нея и за мамата си, която лежи. След смъртта й, Марица порасна, се ожени за Иван приличен младеж, но под нейните каблучки.
И знаете как е? Когато майка вече не е нужна всеки ден, я искат по поръчка. Внуците да се поседят. Котлети да се приготвят. Пари да се заемат до заплата (върщат два пъти за десет години).
Вилата, която построих с покойния си съпруг, Марица я счита за своя. А на чија е? Мамо, ще дойдем през майските празници, запали банята. Мамо, Костадин ще е целия лято. Мамо, боядисай оградата за Иван, няма му време.
Не се нямам. Тихо съм. Четиридесет години в болница там не се бие, а се усмихва и шива игли.
От наследството на Алекс не казвам нищо на Марица. Дори не знам защо сърцето ми спира. Оформям всичко през Валя тихо, без шум. Документите скривам в кабинета, зад сервиза, който Марица не издържа.
След месец започват странни обаждания.
Мамо, знаеш ли, че дядо Сашо имал още една вила?
Студих с телефона в ухото, докато мия картофи в кухнята.
Откъде знаеш, Марице?
Иван говори с колега, който живее в Романци. Той казва, че делът на дядо Сашо все още не е регистриран. Мамо, това е наследство! Трябва да го уредим, докато не се открадне!
Ключовата дума наше, а не твоето, мамо. Наше.
Марица, ще се заема с това.
Мамо, ти не разбирам нищо от тези хартии! Аз ще го уредя. Дай ми пълномощно за наследството. Имам приятелка адвокат, казва, че така е полесно.
Тогава в главата ми се щрака нещо. Тихо, като заключване в сейф.
Аз съм майка. Познавам я. Пълномощното от моето име е начин да се прехвърли всичко на мен. Не съм адвокат, но четиридесет години в болница съм чула слухове схеми, които майките не са готови да приемат.
Добре, дъще. Дойди в събота. Ще подпиша.
Свалям телефона, гледам картофите и за първи път от дълго се смея на глас в празната кухня.
В събота Марица пристига не сама. С Иван и с приятелкатаадвокат млада жена на двадесет и пет, остра като бодло, в нелеп костюм.
Мамо, това е Лилия. Тя ще ни помогне с документите.
Лилия разстила хартии върху масата като карти.
Галина Петрова, ето тук генерално пълномощно, тук съгласие за регистрация, тук отказ от предимно право
Какво отказ? питам бавно, гледайки уморените си ръце.
Техничен лист, усмихва се Марица с усмивката, която й научих като дете чаровна, за учители.
Марица, вдигам очи. Кажи ми откровено. Искаш ли вила на Сашо за мен или за теб?
Моментна пауза. Иван киха, притиснат към телефона. Лилия се преструва, че търси химикалка.
Мам, какво ти пука? След теб ще ми остане. Защо да се занимаваш с данъци в твоята възраст?
В твојата възраст. Петдесет и пет, споменавам. Все още работя на непълно работно време, защото младите не знаят как да правят инжекции без синини.
Добре, шепна. Ще помисля до следващите уикенди.
Марица стяга устните, но не показва нищо.
Добре. Но не отлагай дълго. Иначе ще отнеме половин година.
След като заминават, изваждам от кабинета личните си документи. Пипам печата. Обаждам се на Валентина.
Валя, нека оформим още една хартия.
И тогава се случва това, което досега си спомням със студ.
Три дни по-късно Марица звъни с метален глас:
Мам, разбрах всичко. Дядо Сашо е оставил завещание за теб. Знаеш ли?!
Знаех, отговарям спокойно, разбъркващ варенето.
И мълчеше?! Мам, ти си в ума си? Това са милиони! Искаш ли да ги откраднеш сама?!
Марице, това е брат ми. Лично. С писмо.
Какво писмо? Покажи!
Не.
Една дума. Кратка. Не. Явно не съм я казвала никога на дъщеря си.
Ти си луда! Ще те съдя! Ще проверя способността ти!
Ръцете ми треперят. Седна и гледам през прозореца. Мисля може и да съжалявам? Може би е моята кръв?
Тогава си спомням Сашо в болницата. Как ме държи за ръка и казва: Гал, ти си добра. Всички те ползват, а ти си добра.
Не се тресна повече.
В събота тримата се събират Марица, Иван и Лилия. Марица влиза без поздрав, хвърля листовете върху масата.
Изтривам ръцете по престилката. Изваждам от джоба на халата си сгъната хартия. Разгъвам я и я поставям до нейната купчина.
Какво е това? вежда Марица.
Това е дарение. От мен. За вилата в Романци.
Очите й се зачервяват.
На мен?!
Не, слънчице. На детската хоспис в Пловдив. Регистриран в регистъра на имотите от преди две седмици. Обади се, провери Валентина Иванова, нотариус, телефон в указателя.
Тишина. Тежка, като когато мухата бие в стъкло.
Шегуваш се?
Ти подарих на чужди хора МИЛИОНИ?!
Подарих на децата, които умират. Не на стара баба, която се сеща за мен едва веднъж месечно, когато краставиците свършат.
Иван зад нея покрива лице с длан. Явно се срамува, дори за някой в семейството.
Ти си болена! Луда стара! Ще те съдя! Ще проверя способността ти!
Усмихвам се тихо, ъгъл на устата.
Проверявай, дъще. Имате и от психиатър справка Валя настоява да я получа преди сделката, профилактично. За всеки случай. Знаеш за какво?
Лилияадвокат безмълвно събира хартии. Тя е найбърза.
Марице, тръгваме, протъска тя. Тук вече няма къде.
И ТАЗИ вила ще предам, казвам зад гърба им. На внука. На Костадин. С условие да влезе в права на осемнадесет. Преди това моя. Ако искате да го доведете за лятото довеждайте. Но почовешки, а не мамо, приеми детето, отиваме в Турция.
Марица се обръща в прага. Лицето бяло като кухненската ми плоча.
Вече не си ми майка.
Добре, казвам. А ти вече не си ми касиерка.
Вратата се удря. Кола реве пред двора. Стоя минутка, после доварявам варето. Къпиново, любимото на Сашо.
Три месеца изминават. Марица не се обажда. Иван пише понякога, тихо, извинете ни, Галина Петрова, ще се оправи. Костадин идва през есента с баба, тоест с мен, да правим блини. Без родители. Иван сам го довежда и взима.
Съд не се получава. Тя не се осмелява. Знае, че ще загуби справки, свидетели, нотариус, а найважното писмото от Сашо, което найнакрая покажох на Валентина Иванова, под протокол.
Хосписът ми изпрати снимка нова детска площадка на територията. Табелка: Благодарим на Галина Петрова М. и Александър Петрович М.
Тази снимка я закачвам на хладилника, до рисунка на Костадин.
А вилата Вилата стои. Моя е. Засега моя. Дърветата цъфтят, къпиновото зрее, банята гори.
Само сега я използвам за себе си.
Представяте ли? За първи път след петдесет и пет години за себе си.
