Сивият старец, на около седемдесет години, обикаляше около волиите в приюта за кучета и постоянно гледаше към някой. Една от работничките, Маринка, го забеляза и се приближи.
Трябва ли ви нещо? попита тя. Търсите ли някой?
О, не! Не, не! Не се притеснявайте! Просто поглеждам. Може ли? отговори той.
Разбира се, моля. Гледайте, къде е удобно! изненада се тя.
Старецът продължи да се разхожда и да наблюдава всяко куче, сякаш се запознаваше с всички обитатели. Отиде няколко пъти по кръг и спря пред един волей. В ъгъла, притиснат до стената, седеше куче, което се отличаваше от останалите. Не махаше опашка, не гледаше с молещи очи, а просто се вглеждаше в далечина.
Какво има с нея? попита старецът.
Това е Бела! На около шест години е, ако не се лъжа. При нас я пренасяха след като я удари кола. Собственичката отказа, а съседката я донесе тук. Операция проведоха, но едната, нямаше как да спасат лапата й. обясни Маринка.
Ще ли тича вече?
Защо не? Ще тича, но оттогава не излиза от волия. Може би се страхува.
Мога ли да я взема за себе си? молеше старецът.
Жената го погледна и си помисли: На какво ти е, старче? Ти самият си на едно крачка от гроба, а и тя ще остане на улицата.
Ще обсъдим и утре ще ви дадем отговор. Добре? каза той.
Добре. Утре ще дойда. Довиждане.
Калдъка се захвърли и старецът тръгна бавно. На следващата сутрин, когато приютът още беше затворен, той вече чакаше пред калдъка.
О, отново вие! Добър ден. Съгласихме се с директора, но не можем да ви е дадем тази куче болна е и нужда от грижи. каза Маринка.
Той се притъпи, почти се разнена. Обръна се и се оттегли.
След обяд работниците започнаха да почистват волиите. Пред същия волей стоеше старецът, разговаряйки с кучето. Маринка отново напомни, че не могат да му я предадат.
През целия месец, всеки път когато някой влезе в приюта, старецът се появяваше. Той винаги се спираше пред същия волей и говореше с Бела. Служителите вече се привикаха с него и почти не обръщаха внимание. Но един ден директорката Ивана не издържа:
Хайде, дай ѝ я! Тя пак няма да излезе от волия може да се успокои!
Маринка отвори вратата. Старецът влезе, седна до кучето и след секунда двамата излязоха отново. Лицата на жените останаха без думи. Старецът и Бела започнаха да се разхождат из територията на приюта, спираха за кратка почивка и после продължаваха. Такова се зароди приятелството между Бела и Владимир Георгиев така се казваше старецът.
Владимир Георгиев идваше всеки ден. Бела признаваше само него. Разхождаха се, радваха се и почти не говореха. Седяха под някоя липа, гледайки в далечината с тъга. При завръщане в приюта се сбогуваха дълго, гледайки се в очи.
След няколко месеца директорката предложи да му дадат Бела за постоянно, но той отказа. Маринка се зачуди защо явно искаше това. Владимир Георгиев не отговаряше и винаги се обръщаше, за да не се видят сълзите му. Маринка реши да разбере и една вечер го последваше.
След приюта старецът, кълчещ, тръгна към кромъка на София. Маринка го следваше около час. Тогава той стигна до едно старо здание, влезе и изчезна зад вратата. Тя се приближи, вкара се и видя табелка ПНИ Психоневрологичен интернат, известен като дом за възрастни. Тя се изплаши, влезе вътре и попита заведуващата за Владимир Георгиев. Разбра, че той е в интерната повече от десет години, след като пострада в катастрофа, нямаше спасена крак и дъщеря му го приведе тук, след което изчезна.
Маринка, жена с твърда воля, която бе изгубила съпруг и син, построи приюта за двеста кучета, за да продължи да живее. Тя събираше кучета, но никой не я остави да види такъв случай дори баща й бе донесеното в интерната.
Върна се у дома, плачейки цялата нощ. По пътя й се появи единствено правилното решение.
Времето мина и днес тя се събуди щастлива. Отиде в кухнята, включи чайник и излезе на балкона.
Папо! Ти с Бела се внимавай да не се препънеш в снега! Чаят не е за млади вече. Добре, Бела е на петнадесет, а ти днес имаш осемдесет.
Е, стига ти, дъще! На нас са вече осемнадесет
