“Какво значи ‘нека си живеят’?” изненадано попита снахата. “Кой реши така?”
Ключовете от новия, току-що боядисан едностаен апартамент горят в дланта на Велина.
Само седмица по-рано родителите й, светейки от щастие за дъщеря си и зетя, им предадоха дарствената.
“Вашето гнезде, Вели,” каза майка й, а баща й стисна здраво ръката на зетя Димитър.
Мечтата за собствен кът, дори и малък, след пет години в наемно жилище, изглеждаше сбъдната.
Еуфорията не продължи дълго. Само след три дни звънна Нина Борисовна. Гласът на свекървата звучеше необичайно оживен и решителен.
“Вели, скъпа? Слушай, имам ситуация. Мария с Николай са непоносими, нервите ми губят. Живеем заедно невъзможно! Помислих вие имате своя апартамент, празен е? Нека те преместят там, временно. Толкова уместно!”
“При… при нас? Нино Борисовно, какво говорите? Току-що взехме ключовете! Още не сме пренощували там, не сме пренесли вещите…”
“Е, и чудесно, че още сте в наема!” я прекъсна свекървата. “Значи, свободно е. На тях спешно им трябва място. Вече казах на Мария, утре идват с багажа. Димитър ще ми даде ключовете или ще ги посрещнете?”
Димитър, който стоеше до нея и чуваше само думите на жена си, по изражението й разбра, че нещо не е наред. Велина, бледа, сухо отговори:
“Нино Борисовно, това е нашият апартамент. Трябва да го обсъдим…”
“Няма какво да се обсъжда, Вели!” гласът й стана твърд. “Семейството трябва да си помага. Мария е сестра на Димитър, тя е в трудно положение. Нека си побъдат у вас, докато намерят нещо. Вие не сте егоисти, нали?” добави тя и затвори телефона.
Велина бавно спусна телефона. В очите й нямаше толкова гняв, колкото шок и предателство.
“Митко? Майка ти… Тя… Реши да настани Мария с Николай в нашия апартамент. Утре се местят. Това какво е?”
Димитър преглътна. Познаваше характера на своята властна майка. Познатото безсилие му стисна гърлото.
“Вели… Майка казва, че не издържа там. Тя е на ръба… Не е за дълго, честно. Какво можем да направим? Да се караме? Тя…”
“Тя какво?” гласът на Велина трепна. “Тя разпорежда се с моя подарък, като с нейния? Без разрешение! Чу ли? ‘Нека си живеят’! Това е моят апартамент, Митко! На хартия мой! Родителите ми го подариха! Страхотно излиза: ние, с наш апартамент, продължаваме да живеем в наем, а сестра ти с гаджето в нашия? Не, мерси!”
“Знам… Но майка… Мария… Не е завинаги. Да не вдигаме скандал. Нека си побъдат, а ние… ще изчакаме,” Димитър опусти очи.
“Да чакаме? За какво?” възмутено попита Велина и се обърна.
Думите на съпруга звучаха като присъда. Техното “гнезде” беше заето още преди да са успели да се настанят.
На следващия ден отидоха в апартамента си. Пред вратата ги посрещнаха Мария и Николай с куфари и кашони.
“Вели, Митко, здравейте! Безкрайно ви благодарим, че ни помогнахте! Нямате представа колко е трудно с майка. Николай се занимава с музика, а тя ни нерви…”
Николай, висок младеж с разтегната тениска, кимна, без да мръдне от телефона.
Велина влезе мълчаливо. Погледът й се плъзна по голите стени, по прозореца, на който мечтаеше да сложи пердета.
“Мария… Николай… Ние… не сме готови да ви приемем. Ние самите планираме да се нанесем тук,” каза тя тихо, опитвайки се да остане спокойна. “След години в наем, искаме да имаме своя дом. Тук.”
“О, не се притеснявай!” махна ръка Мария. “Вие можете да побъдете при майка. Така да се каже, разменим се. Николай търси работа, щом се нареди веднага се махаме. Обещавам! Нали, Кольо?”
“Аха,” промърмори Николай, без да вдига очи.
Велина погледна мълчаливия си съпруг, после зълвата и гаджето й, които вече се чувстваха като у дома си.
Гнявът и несправедливостта й стиснаха гърлото. Вдиша рязко и каза строго:
“Не, няма да живеете тук. Не ви каних и не разбирам защо Нина Борисовна ви изпрати? Това е моят апартамент, и само аз решавам кой ще живее тук. Освен това, нямате критична ситуация имате къде да сте.”
“Какво?! Изхвърляш ни?!” изкрещя Мария. “Вече дойдохме! Нагласихме се!”
“Дойдохте без покана и без мое знание,” отвърна студено Велина. “Това не е вашият дом. Махайте се.”
“Митко!” Мария се обърна към брат си. “Кажи й! Майка разреши! Ние сме семейство!”
Димитър, който досега мълчеше и гледаше към пода, бавно вдигна глава. Видя нахалната увереност на сестра си. Безсилието му се превърна в срам и ярост.
“Велина е права, Мария,” гласът му беше тих, но твърд. “Това е нейният апартамент. Майка нямаше право да решава вместо нея. Не може да останете. Вървете си.”
Николай, най-сетне откъснал се от телефона, прогърмя:
“Глупости. Тъкмо се настанихме…”
“Млъкни!” пресъска Мария, очите й искреха от гняв. Грабна куфара си и го дърпна с яд. “Подариха ви тази кутия и вече си мислите, че сте кралица?! Изхвърляте роднината! Дано тук никога ня
‘Какво значи да ги оставим да живеят?’ – възмутено попита снахата. ‘Кой така реши?’
