Ама ти че, трудно ли е да ми налееш и на внука още една чиния чорба? Не разбирам!
Да, Ралица. Трудно е. Докато теб не те беше, всичко се промени много, отвърна Надежда, без да я пусне даже на прага. Да ми припомниш. Не ти ли сама ме изхвърли от твоя дом и от живота си? Тогава защо сега искаш нещо?
Ралица уморено завъртя очи, като малко момиче, на което четат лекция за добро поведение. Впрочем, точно такова беше и сега. Всички ми дължат не е най-зрялата позиция.
Мамо, сериозно ли? Тогава бях бременна! Хормони, нерви… Даже не си спомням какво казах!
Ама аз помня. Всяка дума. Че ме мразиш, че нямам сърце, че искам да изпратя внука си на оня свят… И това е цензурираната версия. Ако съм толкова лоша, защо дойде при мен сега?
О, Боже, мамо! Ето ти я спомняш. Ти си възрастна жена, трябваше да ме разбереш и да намерим общ език. Ти вече си раждала, знаеш какво е, когато настроението се сменя на всеки пет минути.
Дори сега дъщерята изкарваше вината на Надежда. Сякаш тя трябваше да се усмихва, да се превива и да танцува пред Ралица. Но на Надежда ѝ дотегна.
Разбрах те много добре, проговори бавно и скръсти ръце. Но не ти простих. Ралице, мога да ти помогна с пари. Малко. Но да те пусна обратно в живота си не.
Надежда не говореше само за апартамента. Не можеше да допусне дъщеря си отново в сърцето си. Защото знаеше: Ралица ще натиска, ще изисква и накрая ще съсипе всичко, което тя успя да изгради.
Малко колко е това?
Тридесет хиляди лева. Достатъчно, за да се оправиш бързо.
Това дори за месец няма да стигне! Добре, аз възрастна съм, мога да се стягам. Но как можеш така с внука си? отново нападна дъщерята.
Но Надежда не искаше да спори повече.
Когато на хората им трябва, радват се на всяка стотинка. Ако за теб това не са пари оправяй се сама.
След това тя затвори вратата.
И да ти е! Ще се оправя! Но знай: мъжете идват и си отиват, а чаша вода в старостта подават децата. И няма да имаш тази чаша. Сама ще останеш и ще ме спомниш, каза Ралица вече през вратата.
След това се чуха отдалечаващи стъпки. Надежда въздъхна, облегна гръб на стената в коридора и захапа устна, за да не заплаче. Беше непоносимо болно, но рано или късно между тях щеше да се образува пропаст. Всъщност това вече беше станало отдавна.
…Ралица винаги беше разглезено момиче. Баби се надпреварваха да ѝ купуват играчки при първия каприз, дядовци я возеха на гърба си до умора, а бащата… Той я разглезваше най-много. Не й хареса роклята? Веднага я завеждаше за нова. Счупи телефона в истерика? Няма проблем, купуваме по-добър. Искаше куче? Разбира се, избирай порода.
Не е чудно, че Ралица беше таткова мома. Ако майка й нещо забраняваше, тя бягаше при баща си. Той разрешаваше всичко.
Родителите се караха безброй пъти заради това. Никола беше обичащ съпруг и баща, но в въпросите на възпитанието не познаваше граници.
Кольо, защо й даде пари за билети? Поне да ме беше питал! възмущаваше се Надежда, с ръце на кръста. Аз й забраних да отива на кино. И не става въпрос за пари. Помолих я да дойде с мен при твоята майка на съботник, а тя знаеш ли какво ми каза? На вас ви трябва вие си почиствайте.
Никола в такива моменти се намръщваше: разбираше, че дъщеря му понякога прекалява. Но пак се измъкваше с лека шега:
Остави я, Наде. Спомни си какви сме били на нейните години. Остави ме да я разглезвам, докато мога. После ще излети от гнездото и всичко.
Тези думи се оказаха пророчески…
Никола почина, когато Ралица беше на четиринадесет. Тогава всичко се срина. Дъщеря й и преди беше не подарък, но след смъртта на баща си започна да държи сякаш майка й е виновна за всичко. Настина? Ти я донесе от работа, вечно пускаш болни клиенти. Скъса с гаджето? Пак заради майка си, защото не я пускаше на нощни гуляи. Изкара зле изпитите? Отново майка й.
На всички взеха учители, само аз се оправях сама. Не е чудно, че резултатите са такива, мрънкаше Ралица.
Но Надежда и без това не разчиташе на държавно място. Още отдавна беше отделила част от спестяванията си с мъжа си.
Не разбирам защо ви трябва този диплом, удивлената й приятелка казваше. Извини, ама Ралица не е чудо на ума. Да кажем, ако излети още в началото. Ами ако стане на третата година? Ще е обидно.
Иска го нека. Правя го не толкова за нея, колкото за Кольо. Той нямаше да ми прости, ако я пусна в живота със празни ръце.
Надежда трябваше да работи на две места, за да издържа себе си и студентката дъщеря. Колегите й се възхищаваха, наричайки я майка-героиня. А тя просто се страхуваше да не остане сама. Защото освен Ралица, нямаше никой.
На втората година Ралица й каза, че иска да живее сама, с приятелка. Мол, родителите й ѝ наемат апартамент и ѝ е скучно сама. Надежда беше против, но не можеше да направи нищо. Все пак дъщеря й беше вече възрастна.
После се оказа, че приятелката се казва Георги. А след година Ралица й съобщи, че е бременна.
Мамо, представи си, ще имаме бебе! каза тя, във възторг.
На Надежда й се стори, че внезапно задуша. От новината й подкосиха краката.
Ралице… Вие не работите. Къде ще живеете? С какво?
Ами, държавата ще помогне малко, родителите на Георги също, ти… И Георги ще намери някаква работа, усмихна се Ралица.
Надежда не й хареса мястото си в тази схема. Тя смяташе, че ще помогне на Ралица да завърши и това ще е краят на задълженията й. Но сега стана ясно, че няма край.
И, между другото, мамо… продължи Ралица. Скоро трябва да платим семестъра. Ще дадеш ли?
Какво училище? Ще ходиш на лекции с бебето? намръщи се Надежда, усещайки, че я мамят. Или вземи академичен отпуск, или решавай въпроса с детето. Сега ви е най-неподходящо.
И тогава започна… Първо Ралица заяви, че майка й трябва, защото от баща й са останали пари, на които тя има право. После я обвини, че иска да се оттърве от внука си. Накрая я нарече чудовище и я изрита. Надежда остана да стои до прозореца цяла нощ, гледайки как снегът бавно покрива двора. Сълзите, които не изля пред дъщеря си, сега тихо се търкаляха по бузите ѝ. Включи старата снимка на Никола, закачена над масата усмихнат, с ръка около раменете ѝ, а до тях малка Ралица, на коляно, с кални обувки и цвете в ръка. Прости ми, Кольо, прошепна тя. Опитах се. Дадох всичко. Но не можах да я спася от самата нея. Сутринта, вместо да изхвърли чашата, в която беше пила чая си, я изми внимателно и я прибра в шкафа. Може би някой ден след месеци, години вратата пак ще се отвори. Но не сега. Сега тя си трябваше на себе си.
