Бабата вече не ѝ оставаше дълго, време беше да продаде къщата
Когато на двадесет и четири години Яна реши да остане да живее в дедовия дом, мнозина смятаха, че е откачила.
Млада, здрава, в града можеше да се уреди! А тук стари хора, градина, мизерия шепнеха в магазина.
Но Яна мълчеливо си купуваше необходимото и се прибираше пеша по черния път. Тук всички я познаваха: внучката на Димитър Иванов и Стоянка Петрова, студентка от университета, която първо дойде на гости, а после остана завинаги. Дядото вече беше слаб, често забравяше къде са очилата или че е хранил кокошките. Баба Стоянка се държеше, но високото кръвно и задух напомняха за годините.
Яна хранеше, почистваше, караше дядо до болницата, ставаше през нощта, когато баба я хващаше. Къщата се рушеше покривът течеше, печката се ронеше. Но Яна, като взимаше малко пари от онлайн работа и скромната пенсия на дядо, започна да я оправя. Местните понякога помагаха. Поправиха покрива. После някой сложи нова печка. На следващата година издигнаха малка къщичка в двора там тя сама живееше. Когато ставаше трудно, гушкаше котката Топчо, стягаше ръце към печката и мислеше.
Един ден дядо, гледайки през прозореца, каза:
Янке, ти си като светлина в тъмнината. Няма да ни изоставиш, нали?
Къде ще отида, дядо? отговори тя.
Той извади от стар шкаф папка и ѝ я подаде:
Направих една бумага. Къщата, земята. Да не дойдат някои и да не ги вземат.
Яна отвори завещание, регистрирано в общината. Всичко по правилата с двама свидетели и кмета като официално лице. Само кимна и скри хартията.
Димитър Иванов почина в началото на март. Погребението беше тихо, местните дойдоха, поплакаха. Майката на Яна Румяна, живееше в града, идваше рядко. Но чичо ѝ Пламен се появи неочаквано. Със съпругата си, с подаръци. Той отдавна живееше в имението си, за родителите си си спомняше само по празници, и то не винаги.
Яна стоеше с лопатата до оранжерията. От колата излезе Пламен в нови маратонки, в лек яке. След него се появи съпругата му Камелия поддържана, с дълъг лак, свита от студ.
Майчице! извика Пламен, хвърляйки се към Стоянка, която стоеше на прага с метла. Ето ни. Най-после! Не можехме да се освободим, но сега трябваше да дойдем.
Гушна я, целуна в бузата. Тя се усмихна смайена.
Влизайте, да ви почерпим с чай.
Яна влезе след тях. Пламен ѝ се усмихна, кимна с леко пренебрежение.
Янке, здравей. Още ли си тук?
В кухнята започна оживление. Камелия седна, без да сваля палтото.
Мамо, тук е атмосферно. Но студено. Нямате радиатори?
Печка. Винаги така беше отговори Стоянка.
Ето, ето, виждаш ли продължи Камелия. Как ще се справяте сега сами? Трудно ли е?
Янка помага махна ръка бабата. Тя води стопанството.
Пламен погледна Яна.
Браво, разбира се. Само че ти си млада мома. Не ти ли омръзна? В крайна сметка, това не е твоето.
Яна го измери с поглед.
Да. Само че аз го водих като свое. От вас помощ не видях.
Камелия изръмжа.
Янке, ти си на дистанционна работа. Какво толкова си вложила? Да купиш храна не е инвестиция.
Поправях покрива. Смянах печката. Издигнах къща в двора.
Самострой хвърли Пламен. Кой ти позволи?
Постави чашата на масата.
Майко, ще ти кажа направо. Не става въпрос за Янка. Просто това стопанство е тежко за теб. Бабата кимна бавно, погледна към Яна, после към прозореца, където слънцето падаше върху оранжерията.
Ще продам къщата каза тихо.
Яна спря да диша за миг.
Няма нужда промълви. Аз ще се грижа.
Ти си ми светлина каза бабата, но и ти трябва живот. Не мога да те задържа.
Пламен се усмихна облекчено. Камелия веднага извади телефона.
Но на следващия ден, когато Пламен дойде да говори за сделката, бабата го погледна право в очите:
Промених решението си. Къщата е на Янка. Завещанието е в съда.
И никой не продума повече за продажба.
