Артистът
Този котарак е чиста напаст, Калино! Трябва да се отървеш от него! Мария Тихомирова се намръщи с нескрито отвращение, гледайки едноухия, жълто-рижав котарак, който се увиваше около краката на сестра ѝ.
Какви ги говориш, Миме?! изплаши се Калинка. Това си е живо създание!
Създание, та дрънка! По-добро определение не мога да измисля! Не струва ли ти се, Калино, че този котарак си позволява твърде много?
Котаракът, сякаш за да подкрепи думите на гостенката, изсъска, изви гръбначето като пита сирене и настръхнал, с бавни стъпки, тръгна да брани покоя си срещу неканената гостенка.
Ей го! Мария триумфално посочи котарака, ала несъзнателно се дръпна назад. Нали ти казах?!
Калинка се стресна и викна на котарака:
Артисте, миличък, не трябва! Всичко е наред!
Котаракът се обърна, изгледа стопанката си и изведнъж омекна. Върна се до краката ѝ, леко побутна болезненото ѝ коляно с хълбок и седна плътно до нея, сякаш заявявайки: Спокойно, бдя!
Разбойник! изсумтя Мария, заобикаляйки котарака на разстояние. А ти го глезиш!
Някой трябва да го глези, нали? въздъхна Калинка.
Артистът се появи в живота ѝ преди три години. Тогава за Калинка настана мрак и мъжът ѝ си отиде, и синът, единственото ѝ дете, я напусна, остави я сама, та чак ехото ѝ стана другар. Имаше уж сестра, една-две познати, приятелки бегъл спомен. Истинска другарка така и не ѝ се падна.
Имаше Мария. Сестрата.
Мимето беше по-голямата и семейството непрестанно подчертаваше:
Мария ни е първородната! Сериозно и отговорно момиче. Можеш на нея всичко да повериш ще ти го уреди до последния лев! А Калина… нашият ангел! Радостта на дома. Специално дете! Но каква разсеяна… Направо бедствие!
Момичетата растяха с увереност: Мария е умната и красавица, Мимето звезда, а Калина хаотична, ама все пак любимка.
За какво те хвалят нашите, не схващам! мърмореше Мария, щом Калина измъкнеше дневник с хубави бележки. Учи се, че какво? Това си е нормално! За какво да те хвалят?!
Миме, ама не съм толкова умна, както ти. Ти всеки път носиш петици. Аз съм от всички по малко…
Точно! А пък нашите те гощават с похвали! цупеше се Мария, а Калинка се усмихваше тайничко, стараейки се да не я дразни допълнително.
Мария завърши с отличие, хвана първия влак към университета и рядко се вясваше у дома.
Как си, Мимето? Калинка дебнеше да разбере какво става в сестринския ѝ свят.
Мотаят се нещата… Само че бавно! Времето не стига. Трябва ми още един ден към седмицата!
За учене не стига ли? добра, загрижена, пита Калинка.
Какво учене! подмята Мария. Лична живот не ми достига! Как да хванеш свястно момче, като хвърчиш без умора и все за кариера мислиш?!?
О, Миме! Аз за това не съм си и помисляла…
Ти въобще за нещо мислиш ли, дребосък? смееше се Мария, без да я е грижа, че така наранява Калинка. Туй са възрастни неща, не са за малки като теб!
Калинка преглъщаше обидата, скриваше я и кротко се радваше, когато на сестра ѝ се случеше нещо хубаво. Явно тя трябваше да сияе. Калинка можеше само да се радва на чуждата светлина.
Когато завърши университета, Мария все още беше сама. Момчетата я заобикаляха страхуваха се от острия ѝ език и хладния нрав. Родителските увещания да смекчи малко характера си бяха напразни.
Майко, защо не разбра, че не мога да съм като някоя от романите – стоя в ъгъла, гледам в точка? Глупости! Това остави за Калинка. Не ми отива!
Никой не ти казва да се променяш 180 градуса, чедо. Малко смирение поне. Момчетата го харесват това!
О, мамо! Откъде знаеш какви са момчетата днес? Други времена!
Така ли било? Може би си права, Мимето
Но гръм удари, когато Калинка, на която всички говореха, че университете са загуба на време да вземе занаят, а не диплома, доведе у дома годеник.
Запознайте се! Това е Сашо…
Александър веднага плени родителите с хубост, ум и харизма. Все пак беше журналист и се изявяваше по БНТ онова, което бе непонятно гордост за семейната трапеза.
Най-важното обаче беше, че той обичаше Калинка безумно. Обикновена, по техни разбирания не толкова красива Калина, която учеше за шивачка в техникума.
Калинка обичаше модата и шиенето, затова си избра професията да шие и за себе си, и за другите.
Каква е тая шивачка! беше недоволна Мария.
Миме, не съм толкова умна като теб. А красива пола или блуза не всяка умее да направи. Аз искам всички около мен да са красиви, щастливи.
За какво? Калинке, какво ти е в главата?
Не знам, ама полата, която ти уших, май ти стана любима!
На кого е нужна?
На теб! На мен! На всеки! Като те видят – ах, хубавица! Лошо ли е?
Ех, някои мечтаят за космоса, сестра ми за… Ех, Калинке!
Калинка никога не разбра защо не угоди на сестра си. Дрехите, които ушиваше за Мария, тя ги носеше с кеф, но никога не признаваше откъде са, та не я издаде.
Секрет!
Ясно, сигурно са от чужбина. Мария, имаш ли далечни роднини по посолствата?
Няма да кажа! тайнствено отвръщаше Мария, тайно горда със сестра си.
Появата на Сашо обаче беше истински удар за Мария.
Как така? Как се случи така, че тя, без въпросната красота и образование, първа се омъжи?! Немислимо!
На сватбата на сестра си Мария седеше, като че ли е изпуснала влака на живота. За пръв път околните забелязаха колко хубава е Калинка в палтото, което сама бе ушила.
Красавица! И мъжът и той хубав! Да са живи и здрави!
Мария за пръв път усети истинската завист като скритите болести, които изведнъж ти се изреждат на сърцето.
Сестра ти има хубав мъж? Ти си сама!
Родителите не могат да отлепят очи от Калинка и шушукат за внуци? А за теб нищо! Какви деца?!
Калинка изведнъж блесна като звезда, а ти остана на тъмно? На ти! Някои всичко, за други нищо!
Мария не дочака края на сватбата. Изпари се и се прибра вкъщи, където разкъса една възглавница от яд.
Но щом майка ѝ се появи у прага, на бегом се събра и стегна.
Миме, добре ли си?
Перфектно! Не се тревожи!
На шест месеца след това Мария се омъжи бих казала, почти за първия срещнат. Съпругът ѝ беше по-възрастен, пооплешивял, малко закръглен, но изключително умен. Той разчете какво търси Мария в брака:
Давам ти каквото искаш, но ще има договор.
Условия?
Раждаш ми едно дете, че и второ може. Гарантирам ти кариера и домашна помощница, и бавачка. Липса на любовници и това гарантирам. Искам вярност и уют у дома, спокойствие, за да работя на спокойствие. Ясно?
Мария дори не се замисли много:
Приема се!
Договорният брак, странно, се оказа успешен. Нямаше го разтапящото чувство, като у Калинка и Сашо, където любовта беше заразителна, но беше сигурност и ред.
Мария спази споразумението роди син, по-късно дъщеря. Възпитанието остави почти изцяло на бавачката. През това време довършваше дисертация, работеше, забавляваше се по приеми навсякъде блестеше, но така и не издаде откъде идват дрехите ѝ.
А Калинка? Тя не бързаше никъде. В лудите години около прехода шиеше вкъщи. Клиентките си я препредаваха от уста на ухо:
Уникална шивачка! Но почти не приема нови достатъчно си има.
Толкова ли е добра?
Невероятна! Видя ли ми розовата рокля? Нейна е!
Не може да бъде! Мислех, че е дизайнерско!
Сред клиентите ѝ имаше и новобогаташки, и депутати, и половината Народен театър. Никога не се повтаряше знаеше какъв скандал ще е, ако две клиентки грейнат на едно събитие с еднакви тоалети.
Когато всичко поутихна, Калинка откри малко ателие, което светкавично стана моден салон тук се плетяха приятелства и интриги, а пък и можеше да дойде човек, да си свърши работата и да си тръгне, без никой да го види. Помещенията на партерния етаж в стар софийски дом, които Мария откри за сестра си, бяха уютни, преустроени и с много вкус.
Мария осигури оборудването и ѝ даде заем да не мисли за парите.
После ще ги сметнем!
Тя искаше да даде основа под краката на Калинка. Видя, че сестра ѝ гасне от самота и мъка… И за пръв път усети вина, че завистта ѝ е блъскала Калинка по-надолу. Гледайки здравите си деца, Мария би вила като вълчица защото единият и единствен Калинкин син бе болен.
Слънчевото детенце, както започна с умиление да нарича племенника си.
Миличък! Злато мое! Донесох ти подаръци! влетяваше Мария.
И племенникът я посрещаше с такава искрена усмивка, че ти се приисква светът да обърнеш, само да го усмихнеш още веднъж.
Миме, обичаш моя Кирчо повече от твоите деца! Калинка гледаше, как синът ѝ, затворен към света, се сгушва в прегръдките на леля си.
Отчасти не беше истина, ама Калинка искаше да вярва, че Кирил е добре…
Мария усещаше колко ѝ е трудно затова търсеше бавачка, уреждаше документите за ателието.
Работи, Кали! Това ти трябва! Сашо все е по делови пътувания, рядко се виждате. Какво ще стоиш у дома?
Не мога, Миме! Имам Кирчо!
Голямо ателие имаш. Направи стая за деца, наеми персонал, бавачка аз уреждам това. Командвай! И Кирил ще е близо, и ти ще си щастлива!
Миме, какво щях да правя без теб?
А каква работа има сестрата, ако не тази? Ох, стига, ще ме разплачеш цял час се гримирах! Имам среща!
Така живееха.
Мария държеше всичко под око, търсеше лекари за Кирчо, който си остана болнав сърцето и другите органи си правеха, каквото си искат.
Миме, не разбирам Калинка плачеше, когато оставаха насаме. Къде сгреших, че моето дете така да страда?
Не си сгрешила, душко! Съдба е! Тя така е решила! Няма да ревеш! Ще го направим щастлив! Той никога няма да бъде здрав, да го кажем открито. Но да бъде спокоен и обичан това е по нашите сили! Какво още му трябва? Дом, топлина, обич. Това можем да дадем, нали?
Може би…
Явно да! Значи да действаме! Още един невролог намерих казват светило! Голямата опашка, ама това са глупости! Записах Кирчо. Ще видим!
Миме…
Тихо! Сипи чай, дай сандвич. От сутринта не съм глътнала и троха!
Мъжът на Мария проявяваше разбиране към привързаността ѝ към племенника.
Жалко, че не можем да помогнем повече на момчето. Ти, ако трябва, и звезда ще свалиш от небето. Ако има нещо, казвай! Ще помогна.
За Мария тези думи значеха много. Вече знаеше, че обича мъжа си не с младежката лудост, а с онова устойчиво чувство, което идва само с опита и времето.
Децата растяха, родителите старееха, между сестрите повече не остана завист и неразбирателство.
На кого ще дадеш болката си, ако не на сестра си?
Калинка също помогна на Мария, когато научи за сериозни служебни проблеми на мъжа ѝ поиска съдействие от Александър. Беше тежко разследване, което едва не коства живота на Сашо. Много години по-късно Мария стисна ръката на сестра си:
Няма да узнаеш какво направи за нас, но ти обещавам никога ти и децата ти няма да имате нужда от нищо, стига аз да съм жива!
Държа си на думата.
Беше с Калинка, когато Сашо се разболя гаснеше бавно пред очите ѝ, а тя се държеше, прегърнала Мария и роднините, ридаейки като някога самата Мария.
Защо, Господи, защо? Толкова бе млад…
Мария беше до нея и тогава, и после… когато сърцето на слънчевия ѝ Кирчо спря завинаги. Тогава се хванаха за ръце, гледаха лекарите със сухи очи и мълчаливо изпратиха детето. Излязоха на пеша из целия град, държейки се здраво, без дума.
Жълтата тениска и червените маратонки…
Да…
Не трябваше нищо да обясняват изпращаха детето със стил и с каквото то би искало.
Калинка се срина след това. Работеше като машина, всичко бе върху раменете на подчинените. Понякога Мария идваше и я виждаше седи с поглед в празното, не може да нарисува дори една линия.
Кали…
Сега… само да подремна малко, добре? вдигаше към нея празни, угаснали очи Калинка.
Не бива така! Мария едва се сдържаше.
Вече всичко ми е позволено… тъжно се усмихваше Калинка. Вече всичко е…
Промяната настъпи, когато в ателието дотътри котарак.
Отникъде се появи оръфан, мръсен, скъсано ухо. Най-оживената част от София, а котки рядко се виждат!
Опитаха да го изгонят той невъзмутимо се качи на стълбицата пред ателието, изтегна лапи и се направи на дрипава завивка. Калинка, която се яви по-късно на работа, го завари така.
Момичета, какво става тук?! изненада се тя, оглеждайки театралния Ал Пачино на котешкото съсловие.
Котарак, г-жа Тихомирова! Легна и не мърда!
Диша ли изобщо? Калинка леко го побутна с токчето.
Котаракът отговори с тих въздишка и премрежен поглед Леле, хора, погубихте ме! Край вече… Името загубено, коремът празен от седмица! А всичко за вас! Без жал, без срам!
Калинка, без да се усети, се усмихна за първи път от месеци:
Ей това е артист! Момичета, вижте го, начело на трупата! Един Станиславски ще му завиди! Добре! Идвай! Храна ще има, галене ще има.
Грабна котарака, огледа го и поклати глава:
Първо на ветеринаря. Ухото никак не ми харесва. Да видим и за друго…
Котаракът не възрази. Кротко седеше на предната седалка на Опела, понасяше мълчаливо докторите само веднъж измяука гневно, когато инжекцията го жулна. Каза благодаря на Калинка с пастетче и гордо съпроводи новата си стопанка обратно в ателието.
Никога не съм имала котка. Как се действа, Артисте?
Котаракът прие сфинксовидна поза, невъзмутимо гледайки трафика. Калинка пак се усмихна:
Ще се разберем! Само да видим дали Мария ще те одобри…
Мария, разбира се, котарака никак не одобри… отвън. Но се забавляваше на реакцията на Калинка. Пламъкът в очите на сестра ѝ се върна. Най-сетне Калинка живееше за някого!
Кали, странно те гледа!
Миме, остави го! Така отдавна никой не ме е гледал!
Как?
С обич!
Той е мошеник! Лъже те!
Нека! Но топли краката ми вечер, гледа с мен телевизия. Представяш ли си отнесено взира се в екрана, все едно разбира!
Това е, дето не го кръсти Мърко, а Артист!
Името му си му е точ! смееше се Калинка, а Мария се стопляше отвътре.
Един ден обаче прие Артиста изцяло когато почти загуби Калинка.
Беше събота. Трябваше само да мине през ателието на късмет. Може пък Калинка да е пренощувала за пореден път. Откак Артистът влезе в дома ѝ, пак имаше искра за работа; моделите ѝ пак се търсеха, опашката не намаляваше.
Светеше лампа. Мария отключи с ключа си.
Кали, Калино! Аз съм!
Рижата светкавица я плесна по глезена, сцепи ѝ чорапа.
Артисте! Луд ли стана?! Какви ги вършиш?!
Котаракът гледаше особено. Мария дори се дръпна, погледът на животното проблясваше опасно.
Господи, не си ли бесен?!
Грабна линията за кройки, зъбеше се, когато Артистът жално измяука и препусна между нея и вратата към някогашната детска стая на Кирил, дето Калинка не намери сили да преобрази.
Какво има там?! почти шепнеше Мария. Кали къде е?!
Отвори вратата и ахна Калинка лежеше на пода, стиснала снимката на своя син.
Кали!
Линейка, спешно, денонощие в реанимация
Мария обикаляше коридорите и нашепваше молитва със сълзи:
Недей! Остави ми я! Нека живее!
По-късно разбра, че Артистът също е обикалял нервно стаята, където го били заключили, и мяукал с онзи дебел, страдалчески глас, с който само зовеше стопанката си. Когато Калинка се събуди, котаракът не хапна ни троха само малко вода прие.
Изписаха Калинка след три седмици.
Миме, първо към ателието!
Кали, защо? Аз ще ти докарам този разбойник с опашката!
Не! Искам да го видя!
Едвам се качи по стълбите, а момичетата, които я чакаха унесено, се засмяха рижавото чудо хукна към нея, уви се и заръмжа тъй, че и Мария не устоя:
Ех, Артисте!
Калинка гушна котарака, погали старото му ухо:
Той ме повика, Миме. Първо него чух, а после теб. Тогава, преди болницата. И там…
Как така, там?
Не знам как да кажа уж чух гласовете на Сашо и Кирчо, но те бяха заглушени от котарака… После влезе и твоят…
Странно… Мария нямаше думи.
Но Артистът явно имаше. Докосна с лапа брадичката на Калинка, гушна се и окончателно се укроти в обятията ѝ.
И аз току-що минах приемка ухили се Мария но в какво ли точно?
Артистът присви зеленоока искра, замърка мощно и прогони тъгата. Калинка усмихна се топло и зарадва сърцето на сестра си.
Защото какво му трябва на човек? Близки да са до него и мир в душата.
Толкова малко… Толкова много…
