**Дневникът ми**
Мамо, сте болна, подпишете тук прошептя невястка ми, докато сипваше нещо в чая ми. Не знаеше, че отдавна снимам всичко със скрита камера
Трябва да си почивате, Галина Стефанова пропя Инга, поставяйки на масата чаша с горещ отвар. Нервите ви са на късо, сами казвате.
Гласът и чист мед, но в дълбината на очите й отдавна научих да виждам остриетата на стъкло.
Седях в старото си фотьойл, обшивката на който помнеше още ръцете на съпруга ми. Наблюдавах как Инга извади от джоба на халата си малка шишенца без етикет. Няколко капки паднаха в билковия чай с лайка.
Прави го вече втора седмица. Мисли, че не забелязвам. Смята ме за безпомощна стара, изгубила ума си.
А това какво е, мила? попитах с слаб, треперещ глас, сочейки купчината документи в ръцете й.
Инга ме одари с оная снизходителна усмивка, предназначена за малоумни. Сигурна съм, че я репетираше пред огледало.
Просто формалности, майчице. Лекарят каза, че паметта ви подвежда, забравяте. За да може аз и Димо да се грижим за вас както трябва, трябва да ни дадете пълномощия. Подпишете тук и няма да ви безпокоя повече.
Не знаеше, че обективът на микрокамерата, вграден в окото на порцелановото куче на камината, записва всяко движение. Кучето беше последният каприз на покойния ми съпруг, инженер, който обожаваше шпионски джаджи.
За всеки случай, Галено каза той, като го инсталира. Тогава се смях. Сега то беше единственият ми съюзник.
Синът ми, моят Димо, беше женен за тази жена шест месеца. Шест месеца той я гледаше като на божество, слязло да спаси заблудената му душа след тежкия развод.
Не виждаше как се променя лицето й, когато мислеше, че спя. Не чуваше змийския й шепот по телефона: Скоро. Тази стара кърга е на ръба. Още малко и апартаментът ще е наш.
Протегнах ръка, умишлено я трепереща. Пръстите ми случайно блъснаха чашата.
Горещата течност с рязък лекарствен аромат се разля върху документите. Чернилото се разми по редовете, където пишеше пълно и безусловно право да разпорежда с всички движими и недвижими имоти. За миг на лицето на Инга се показа истинското й изражение хищно, злобно. Маската падна. Но само за секунда.
Ох, какво направих прощях, плашливо гледайки развалите се документи. Ръцете вече не ме слушат
Нищо страшно, майчице просече тя през зъби, а аз видях как се напъваха челюстните мускули под перфектната й кожа. Имам още копия.
Вечерта се завърна Димо. Уморен. Инга го посрещна на прага, уви се около врата му като бръшлян и започна да му шепне оплаквания. Беше перфектна актриса.
Чух откъси от стаята си: напълно е зле всичко разля толкова се страхувам за нея, скъпи
Когато тя изчезна към банята, излязох при сина си. Седяше в кухнята, търкайки слепоочията си. На масата беше любимата му мусака, която Инга приготвяше перфектно.
Тя беше изучила навиците му, слабостите му. Създаде му идеален свят, в който се чувстваше обичан и спокоен.
Димо, трябва да поговорим.
Погледна ме тежко. Погледна на човек, който не иска уютното си убежище да бъде разбито.
Мамо, толкова съм уморен. Утре?
Не, сега. Става дума за Инга. И за тези документи, които ми поднася.
В този момент тя се появи на прага в копринен халат, с мокра коса, миришеща на скъпи парфюми.
Димо, не слушай майка ти, пак започна. Не бива да се вълнува. Лекарят предупреди.
Опитах се да протестирам, но тя играеше ролята си безупречно.
Майчице, ние просто искаме да помогнем. Миналата седмица оставихте ютията включена. Едва не стана пожар.
Беше нагла, измислена лъжа. Не бях ползвала ютия от месец. Но Димо ме гледаше с толкова искрена тревога и съжаление. Искаше да й вярва. Защото алтернативата да признае, че съпругата му лъже беше твърде страшна.
Мамо, вярно ли е?
Разбира се, че не! Синко, тя измисля! Добавя ми нещо в чая!
Гласът ми се издигна до писък. Точно това тя искаше да ме изкара за истерична, смазана стара жена.
Инга е права, трябва ти покой каза Димо кротко, но твърдо, обгръщайки ме. Ние ще се погрижим за всичко. Просто ни се довери.
Беше удар под кръста. Собственият ми син не ми повярва. Избра нейната илюзия.
На следващия ден доведоха лекаря нервен човек с бягащи очи и мирис на нафталин, намерен по обява. Задаваше ми безсмислени въпроси, объркваше имена и дати, после авторитетно обяви на Димо:
Напреднала деменция. Трябва спешно опекунство, иначе може да натвори бели.
Говореше за мен като за някакъв предмет.
Инга ме гледаше с едва прикрит триумф. Пак ми подаде документите.
Ето, Галина Стефанова. Всичко се потвърди. Няма да бавим, подпишете.
Гледах химикалката в ръката й. Хищния й поглед. И сина си до нея с лицето, изпълнено със скръб за майка, която, според него, угасваше пред очите му.
