И банани за баба Надя, хубавицо! Недей забравя! Само да са малки, както ги харесва! Последния път какво беше купила, бе, Мариела? А? Не знам как се оправяш така! Толкова ли е трудно да помниш какво съм те помолила?!
Мариела Стоянова, главна счетоводителка на голяма фирма, майка на две деца и общо взето щастлива съпруга, само въздъхна и кимна в нищото, без изобщо да си дава сметка, че майка ѝ не може да я види. Но знаеше мама винаги усеща как ѝ отговаря.
Недей ми клати глава, а направи! Тебе те знам аз! Само мечтаеш! Мариела! Време е да пораснеш малко!
Тоз път не кимна втори път. Кротко каза: Добре, мамо, ще купя и затвори телефона.
Да пораснеш Ахам. Ще порасна аз, като стана на четирийсет и нещо!
Има още половин час до края на работния ден, опитва се Мариела да се съсредоточи в отчета, ама мисли ѝ се реят навсякъде. Все тревожни мисли. А тя от малка уж по-скоро послушно дете. Така винаги мама разказваше…
Мариелка ни е много умна! Златно дете!
Това звучи мило, докато си вързан с панделки в детската градина и се радваш на качамака с масло. Ама в градината мама не прибираше розова принцеса, а таралежче.
Мариела, това на главата ти какво е?
Гнездо! Тъй каза госпожа Велика. И вика стой по-тихо на площадката, може да дойдат птички и яйца да снесат. Трябва поне за нещо да послужи прическата, мамо
А панделите къде са?
Амии едната я отнесе Сашко. Трябвала му за котва на кораба. Мам! Чу ли, че баща му направи кораб, истински?! Взеха легена с вода в дъргата, пусна го и той плава!
А другата лента?
Ленка я взе. Не знам къде е… Мам, защо духа вятър?
Мариела
А?
Остави ме малко, не мога главата ме боли от тия глупави въпроси!
И Мариела цял път до вкъщи гледа майка си искришком дали не ѝ е зле наистина Ами ако главата ѝ не мине, май ще трябва да я хвърли, както яйчените черупки, докато прави яйца с бяло сирене.
Мариела има страшно въображение. До средата на пътя вече плаче, мисли, че майка ѝ ще се счупи, а реве като съседското куче Роши.
Роши беше мноого проста кучка. Вилее по всяко време, ама наистина истерично, щом ѝ заминеше стопанинът, бай Юрдан водопроводчикът на блока. Вият деца с него, съседите побърква ги! А като дойде веднъж беда и Роши онемя, всички разбраха защо. Провождаха бай Юрдан цял вход с цветя и кърпи по уличката, а Роши стоя на прага, не издаваше звук, гледаше с празен поглед и не помръдваше. Мариела милва кучката, тя дори не помръдва, а винаги отговаря на ласка. Мама дръпва от ръката: Хайде, Мариела, да вървим. Като се върнаха, пак на същото място замръзнала. И Мариела уж вярваше на клетвите на Сашко, но за първи път ѝ се стори, че тази дребна кучка плаче.
Мамо, защо не ѝ текат сълзи?
Мама трепна, приседна и мило я повика:
Роши… Ела, момиче! Той няма да се върне…
Разбра ли я кучката? Никой не знаеше. Така Роши стана тяхното куче. Живя още семнайсет години стига за да види Мариела зрелостник и булка. Не чу повече вой. Дори последния път, тихо въздъхна, положи муцунка в ръката на Мариела и си тръгна. Оттогава ново куче вкъщи нямаше, колкото и децата да молеха. Мариела не искаше в нея отдавна живееше спомена за онези живи, умни кучешки очи.
Иначе беше щастливо дете. Имаше мама, татко, две баби, заек без едно ухо и меки палачинки със сладко всяка неделя. Лятото на вилата на баба Олга, майката на татко, дето рядко ходеше с майка си и така и не разбираше защо. А с другата баба Надя обикаляха морето. Тя беше любимката, която й разрешаваше всякакви въпроси, дори да се ядосва мама:
Боже, мамо. Защо обясняваш? Тя е още малка!
Ти навремето всичко си разбирала! Мариела е цялата като теб!
Мариела се залива в смях, когато ги слуша. Не схваща половината от разказа как се раждали децата, ама слуша жадно, чака следващия път да пита защо възрастните не казват винаги истината.
Възрастните… Пазеха Мариела извън семейните караници, ама дочуеш затворена врата, приглушени гласове, после плач на мама. На вилата баба подстисква устни, гледа през майка и вади черешовия пай…
Мамо, хайде, ела, баба ще те научи да правиш такъв пай! После вкъщи ще го правиш!
Не, детето ми, не мога…
Времето си минава, после Мариела схвана не е лесна работата. Само заради хартията роднина не означава, че ще ти стане близък човек.
Разделиха се родителите ѝ, когато стана на десет. В същия ден беше рожден ден и след шумния празник майка само каза:
Свърши се…
Роши, разбира повече от Мариела, притиска се до крачола на майка, а тя стои, гледа в една точка. Мариела тича при приятелките за парче торта, връща се и пак ги вижда кучето и жената все така.
Когато останаха сами, мама ѝ подаде лъжица:
Хареса ли ти тортата? Пука ми за всички диети! В скорошен ден и на нашата улица ще има празник!
Мариела не схвана каква е тая улица и кой празник ще има. И после не разбра. Алиментите, които изпращаше татко, едва стигаха за някоя дреха или маратонки, а и празниците ставаха все по-редки. Остана Коледа и рожденият ден маминия изобщо не празнуваха вече.
Баба Надя хич не се притеснява, че Мариела слуша, все приказва, че дъщеря ѝ трябва да си уреди живота, а Мариела вижда на майка ѝ това не ѝ харесва.
Хайде, мамо, остави ги тия работи! На мен вече ми стига!
И като поотрасна Мариела, често си мислеше ами ако майка беше дала втори шанс? Може би щеше да има брат или сестра? Може би щеше да чува пак смях вкъщи…
Само че с годините майка ѝ ставаше все по-сурова. Мариела трябваше да се сдържа, колкото и майка да ѝ намира кусури, за да не ѝ нагруби. А когато беше тинейджърка и не издържаше, винаги се появяваше Роши при тях и изръмжеше тихо това напълно стигаше като предупреждение. Един път само Мариела направи голяма сцена, Роши я захапа внимателно за глезена и си излезе оттогава Мариела помни на дома и на кучетата се уважава дисциплината.
Много неща майка ѝ така и не разказа, баба Олга беше тая, дето винаги честно отговаряше на всички въпроси.
Какво очакваш, детето ми? Всяка жена става сприхава, когато няма обич. Ние обичаме майка ти, но жената има нужда да е желана от мъж. Аз това го знам най-добре. Когато си тръгна дядо ти бях още млада. Вярно, бях влюбена. Но после, какво… Остана само любовта, дето не можеш да замениш с нищо.
Бабо, аз ще мога ли да обичам само един за цял живот?
Не знам, мило детенце. Дано поне твоята избрана любов си струва…
Със своя мъж, Огнян, се запозна както баба беше предсказала на университетски изпит се засили, спъна се и налетя в някакъв кокалест момък. Той я подхвана, измайтапи се за телефона и не след дълго заживяха заедно. Ожениха се след няколко години, но първо трябваше да живеят в дома на Мариелиния, където майка ѝ посрещна Огнян с неприкрит скепсис:
Ама програмист? Какво е това? По цял ден си чопли компютъра и маже филии… Ще направи глиганче от тебе!
Мамо, миличка, не преувеличавай!
Жал ми е за теб, ще се наплачеш…
Огнян бая се трудеше да впечатли тъщата, и едва след близо десет години тя се примири: Ама, Мариела, злато си си намерила.
Дотогава те вече имаха две стаи на Младост, Огнян денонощно беше в офиса, а Мариела риелтор нагоре-надолу. При малките ту баба, ту прабаба, и тя все благодари, че са здрави.
Първи тревоги дойдоха с втората бременност.
Мариела, къде си мотаеш часове наред ме няма и пак съм ти нужна! Имам работа, не разбра ли! тюхка се мама, докато бърка зелена супа за зетя. Та, свърших. Айде, аз си тръгвам. Но другия път си организирай времето!
И Мариела така и не разбра, защо майка ѝ се ядосва, че е закъсняла, като всъщност въобще не е излизала.
Мама отказа на всяко настояване да отиде на преглед.
Защо ми е доктор? Стига глупости! Я виж баба ти Надя, нея води! Тя има нужда, не аз!
Мариела и Огнян решиха чрез таткото ще уредят специалист да дойде вкъщи. Лекарят каза просто:
Може да е нещо сериозно. Ще трябват още изследвания, но няма да бъде лесно…
Леден нож ръцете ѝ се сковаха. Не, не, не може да е тяхната мама! Та толкова млада, откъде тези болести?
Причините са много. Сега е важно да не утежняваме положението. Най-важното е да няма стрес… Ще помогнем колкото можем.
Мариела знае от днес нататък вече нищо няма да е същото. И няма какво да я радва тая промяна, ама няма връщане…
После дълга борба местят майка ѝ при тях в новия дом. Огнян излезе извън кожата си да намерят хубаво кътче. Дълговете им тежат на гърба, ама важно е да са заедно.
Ще изкараме. Точка. Сега най-сетне ще знаеш, че всички сме на едно място каза Огнян.
Само че спокойствие и щастие ни помен.
Мама забравя, ходи из коридора, мисли, че трябва да си ходи у тях.
Мамо, стаята ти е тук, по коридора.
Защо съм гостенка? Своят дом си имам!
Да, а само за утре остани при мен. Моля те…
Добре. Но не мисли, че ще трае дълго! Имам си личен живот!
Баба Надя беше тая, която помагаше когато стане тежко.
Баб, не помни ли нищо?
Защо, детенце. Помни, ама стари неща. Знаеш ли, ще се учудиш помни дори неща, които аз съм забравила…
Редно е… Възрастните пак станат като деца трябва да ги обичаш като такива…
Година след като Мариела разбра, че вече няма връщане назад, баба Надя си отиде.
Пази я, Мариелке. Като зеницата на окото… Аз не мога повече…
Мариела кима, но в съзнанието ѝ само страх от това, което ѝ предстои.
Детето ми, мисли за нея като за дете. Ако искаш, плачи на воля само да не я плаши. И помни прегръщай я, гали я, както искаш един ден тебе да прегръщат твоите деца. Обещай…
Обещавам…
Колко пъти още ще си припомня този разговор? Безброи. Както и сега.
Гледа си часовника. Поглежда в чантата. Портфейл, ключове, чадърче… Аха, готова съм. Да взема големия от тренировка, да прескоча за Стоян от училище и после в магазина. За бананите. Точно тия, мъничките. Каквито обичаше баба Надя.
Защото мама, като ги види, за миг ще си помисли, че и баба още е тук. И ще трябва само да прекоси коридора, да отвори вратата към дневната и да види тъй познатото кресло, което не отива на хола, ама си стои там, докато го помнят. И ще се сопне:
Мариела, ще го опереш ли най-после това кресло? Колко пъти да казвам, де! Купи ли банани? Баба ти ще дойде всеки момент. Поръча ми!
Купих, мамче! Седни, ще ти направя чай…
И мястото в креслото ще е заето. И ще има още време да се сгушиш до нейните ръце, да уловиш строгия, но нежен поглед. А когато те попита: Мариела, какво имаш на главата? Где ти е четката? Дай тука, ще те реша! Господи, колко е късно Я да лягаш! Какво искаш утре за закуска качамак или палачинки?Мариела стегна рамо, усмихна се през сълзи и излезе от офиса в маранята на софийското лято. Стъпките ѝ отекваха между старите блокове, в които всички знаеха не само кой живее, а и кои са всичките му тревоги. Взе децата едно дланичка, другото под ръка, а на ръба на тротоара се обърна назад с онзи особен поглед, който разпознава само човек, учил се цял живот да обича навеки недовършения дом.
В магазина дълго избира между големите лъскави банани и онези малки, на петна точно такива, каквито трябваше. Продавачката я поглежда разбиращо:
За мама ли са?
За мама, да и добави с усмивка, и за баба. Тя така ги харесваше.
Задно вървят към вкъщи. В чантата тежат банани, в джоба брави от миналото, в сърцето топлото кресло и всички неизречени думи. Катерят се по стълбите, дочуват вътре глас: Мариела, къде за бога се бавиш? Дъждът ще ни завари! Децата се споглеждат, а Мариела притиска в шепа тежестта на времето знае, че днес пак ще има топъл чай, меко вълнено одеяло, мирис на детство.
А креслото стои там, както винаги. Мама чака, вече по-тиха и със странен блясък в очите, който на моменти прехвърля години и разстояния. Мариела пуска бананите в скута ѝ. Майка ѝ ги завива в носна кърпа като някога и шепне: Баба ти все ме караше ей такива да ѝ нося.
И тогава стаята, претъпкана с обичайните угрижи, за миг се изпълва с нещо странно леко може да е присъствието на баба Надя, да е споменът за кучето Роши, може и просто да е онова, което Мариела си обеща преди години.
Навън небето прелиства залеза, а в тяхната малка вселена, сред забравени снимки и недоизпити чаши, детските гласчета се преплитат с топлата команда: За утре ще има палачинки, обещавам!
И това стига. Докато има кой да поиска банани, кой да иска да решеш косата му, кой да те приюти в креслото си животът продължава в един безкраен, обикновен и тих празник.
