Таралеж
– Пак ли?! Прочетох съобщението в родителския чат на детската градина и с досада захвърлих телефона на дивана до себе си.
– Какво има, мамо? Зорница вдигна глава от учебника си и ме погледна.
– Поредният конкурс! Вече ми писна. На кого му е притрябвало? И трябва да се предаде до вдругиден. А аз съм нощна утре. Кога да го правя?
– Ако искаш, аз ще го направя? Зорница избута настрани алгебрата. Почти приключих с уроците. Само алгебрата остана, ама нея мога да препиша утре от Мария. Все едно задачата е крива, нищо не разбрах, поне да ми обясни.
– Не, дъще, гледай си твоите неща. И без това четвъртито приключва, всеки момент са тестовете.
– Ами Вовка пак ще се разстрои. Помниш ли как плака миналия път, когато на всички дадоха грамоти, а неговата работа дори не я погледнаха? А той си я направи сам…
– Затова не я погледнаха! намръщих се още повече. Всички при нас са едни Цанко Лавренови и Вълчета! А ако рисуват веднага ги записваме при Иван Милев. И забележи, не децата, а родителите правят всичко. Как да може дете да сътвори онези детски шедьоври на конкурса? А най-много ме дразни друго.
– Какво?
– Това, че госпожите ме убеждават хорски, че заниманията са детски. Само да ги беше видяла! И възрастен човек трудно би се справил
– Ама защо никой не казва нищо? Всеки си мълчи, пак си прави и това е. Помниш ли първи клас, когато пак правехме разни глупави неща? После някой родител каза, че да си ги правят децата сами, или изобщо да спрат.
– Когато вашата госпожа Мариана не искаше да приеме проекти?
– Точно! Зорница се захили. Всички станаха щастливи. А г-жа Петрова тогава ни каза, че отсега нататък всичко си го правим сами. Дори на Нинка й писа двойка, защото донесе играчка, която майка й й беше оплела. Първо я похвали, а после накара всички да донесем прежда и кука, спомняш ли си?
– А, така! Тогава обикалях съседите нощес за прежда… Разбира се, че помня.
– Ами, ето! Туриха Нинка да плете кръгче не можа. И получи двойка. Не помниш ли?
– Забравила съм Толкова време мина.
– Знаеш ли, на такива конкурси трябва наградите за родителите да са, не за децата, за да не се обиждат малките. Зорница прибра химикалките в несесера, с който си водеше бележки по биология, и стана. Искаш ли да ти направя чай? И после да почета приказка на Влади?
– Я, искам! Отместих се до дъщеря ми. Прегърнах я и я целунах по слепоочието. Как си пораснала! Вече не мога да те целуна по главата като едно време. Цялата си в баща си…
– Хайде, мамо- Зорница се отдръпна леко. Не ми напомняй за него.
– Няма! Върви, прави чай, а аз през това време ще звънна на някого. Даде ми много добра идея.
Още веднъж я прегърнах и я подбутнах.
– Айде, бягай!
Гледайки стройния й силует като изпод линия се замислих каква работа върши генът… Аз съм си руса, с по-заоблени форми и Влади също прилича на мен. Русокос, набит. А Зорница като статуетка. Тънка, цялата е движение. Идеална стойка, дълга шия, фини китки цялата в баща си и свекървата. Тъща ми бе балерина. Не главна, но винаги с чудна осанка и желязна воля. Само че, Зорница не й се метна по характер дъщеря ми е топъл лъч, вижда се от всеки, който е около нея. Добротата й често се използва от другите, но тя не се променя. Винаги иска да помогне.
У дома винаги имаше болни животинки, които Зорница спасяваше, лекуваше и намираше нови стопани.
От всичките й любимци при нас остана само стар, огромен котарак, когото доведе зимата миналата година. Студа бе такъв, че отменяха училище. Зорница беше вкъщи с Влади, който пропускаше градина заради кашлица. След като ме изпрати на смяна, реши да прави обед, но лукът свършил. Магазинчето беше в съседния вход и тя, заръчвайки на Влади да не мърда от пред телевизора, изключи котлоните и излезе.
Когато се прибираше, буквално пред входа се подхлъзна, падна до стъпалата и видя жълти като мед очи. Котаракът седеше на най-горната стъпка, изглеждаше готов да приключи с живота си тук и сега. Огромен, черен, някога пухкав, а сега със сплъстена козина и тук-там плешив. Очите сълзяха, изглеждаше безразличен. Без да мисли, Зорница избърса сълзите от болката и прошепна:
– Студено ли ти е? Ела, ще влезеш ли?
Котаракът нищо не каза. Само сгуши лапи под себе си.
Тя пробва да го вдигне, но беше тежък. Затова отвори входната врата и го подкани:
– Хайде, ще замръзнеш тук. А вкъщи има мляко.
Котаракът гледаше уморено и без надежда. В погледа му сякаш четеше: “Кой има нужда от мен?” И толкова й дожаля, че се върна, клекна на ледените стъпала и прошепна:
– Не се страхувай Хайде, трябваш ми!
Дълго я гледа, после леко натисна главата си в ръката й и се изправи.
– Така! зарадва се Зорница, вдигна се и тя. Гърбът я болеше, но не толкова вече. А от Влади недей да се плашиш, той е хлапе, ама добър.
На следващия ден, като го видях, изсъсках уморено:
– Зори, дълго няма да издържи…
– Но поне да умре на топло, мамо!
– Нищо не казвам. Нека остане.
Сили за спорове нямах вече. Едвам ходех на работа, сглобявах нещо вкъщи, гледах децата. Животът ми като желиран аквариум всичко лепне и в същото време се изплъзва. Само Зорница и Влади ме крепяха.
Мъжът ми не си тръгна изведнъж. Повече от година лавира между две семейства, докато си избира коя жена му е по-удобна. Понякога се чувствах просто като мебел у дома ако не радост, поне присъствие. Казваше: Ти не ме искаш, но децата ми ме обичат.
Живеехме в отделни стаи Зорница ни прие без дума, когато се преместих при нея на диванчето. За годините си разбираше твърде много.
Знаех, че има син и от другата му жена, малко по-малък от Влади. А новата госпожа я бях виждала: руса, стройна, винаги с модерно облечено дете Поглеждах я и мислех: “Аз ли да се състезавам с такава?” Моделно тяло, кукла.
Веднъж реших вместо с автобус през обичайния маршрут, да се прибера през парка. Топла есен бе, и ми се искаше пак като някога да ритна малко пъстри листа, да дишам студения въздух, да забравя проблемите поне за малко. Трийсет минути разходка ме успокои повече от всички лекарства. Дори се засмях, гледайки как нахална катеричка будалка объркано куче на въженце, водено от висок, прошарен мъж. Хех, дали така ще изглежда онзи, когато остарее… И до него ще е друга жена, не аз. Никакви вечери на село с внуците, разходки до морето, до Балкана няма да ги има вече…
Завъртях се досадено и… срещнах погледа на онзи горд баща, играещ с малкия си син. Не казах дума, обърнах гръб и излязох от парка, решена най-сетне как ще продължа живота си.
Още същата вечер събрах вещите му и тихо казах:
– Махай се!
Може би щеше да спори, ако Зорница не повтаряше глухо:
– Махай се…
Вратата се затвори и аз се смъкнах бавно до коридорната стена.
– Мамо? изплашено извика Зорница.
Затворих очи, подредих мислите си и после казах:
– Я сложи чайника, Зори. Имам нужда от чай
Децата приеха раздялата различно. Влади беше още малък; майка му стигаше, така или иначе баща му не беше му много наоколо. Но Зорница тя го понесе тежко. Мълчеше, за да не ме тревожи, но нощем лежеше будна, гледаше в тавана и откриваше образи в сенките от дървото отвън. Понякога напипваше смисъл и заспиваше, макар и за малко.
От умора стана нервна, разплакваше се за щяло и нещяло. Тръгнахме при психолог, не помогна. Но когато у дома дойде Кузма, нещата се промениха.
Котаракът го кръстиха децата. И някак се привързаха. На мен все още ми докарваше тръпки, когато неочаквано срещнех това космато чудо в кухнята посреднощ, докато бродех.
– Не ти се спи, а? мърморех му.
Той не мъркаше, не търсеше ласки. Само седеше мълчаливо до мен. Но тези нощни разговори станаха терапия. Аз му споделях тихо какво ми тежи как още се сещам за семейството, което имах, за болките, за страховете. Понякога дори поплаквах. И котаракът никога не си тръгна. Златистите му очи уж ме разбираха.
Като видях, че и дъщеря ми е по-спокойна, мигом разбрах, че тя също разговаря с Кузма. И й рекох:
– Ако решиш да го даваш на някого ще те спра! Да си остане.
За година Кузма се окръгли, козината му изсветля, стана наистина домашен. На въпроса за личен живот на приятелките отговарях:
По-добър мъж няма. Терпи ме, слуша всичко, не моли за храна често, чорапи не разнася! Идеал!
След раздялата не исках да мисля за други мъже усещах се счупена, като кукла с изгубени стави. Единствено децата ми вдъхваха смисъл.
Периодът с детската градина на Зорница бе поредица от празници все рокли, обувки, панделки. Но с Влади друго. В групата имаше нови учителки и родителски комитет от свръх амбициозни майки и татковци. Времето никога не стигаше.
След като ви изгоних, ще ми плащаш издръжка само през съда, каза ми баща им. Докато няма съдебно решение нищо не чакай.
Знаеше, че с учителската ми заплата трудно ще държа стандарта. Надявах се да го уязвя и издържах твърд режим два месеца, после поех втора работа. Много усилия струваше, но поне спрях да просия помощ от него.
Е, за конкурсите време не оставаше. След първите два, където Влади настоя пак да си прави сам работите, но пак ги захвърлиха отзад, се стигна до прословутата родителска среща.
– Мили родители, започна госпожа Дишева нашите деца са бъдещето! Ако не влагаме време и любов сега
Тук в главата ми се завъртя образът на Кузма и си казах прибера се, вечеряме, Кузма до мен, слушам си децата, а не ще се трепя с пластилин.
Щом приключи събранието, избягах, без да спирам за въпроси.
– Ели, ще ти звънна! провикна се председателката.
Промърморих си под нос, че ще оставя телефона без звук.
Така мина седмица и ето новият конкурс. Този път нещо в мен се прекърши. Не! Ако е детско, нека децата участват. Свързах се с няколко майки и татковци от групата, хареса им идеята.
Петъка беше празникът. Отидох в детската градина в чудесно настроение. Ако не стане не става, ама от днес няма да се усещам виновна. Нито ще позволявам някой да омаловажава мен или децата ми.
Работата на Влади таралежът както винаги бе струпан отзад на високия шкаф. Отидох, отметнах шедьоврите на родителите и сложих таралежа на предното място.
– Елена, защо махнахте това? удивено ме спря госпожа Дишева. Ще има изложба!
– Искам работата на Влади, която е направил сам, да бъде видяна. Сложих я отпред за табелката.
Изчерви се, но не посмя да махне таралежа. Влади се изду от гордост, когато го видя отпред при другите. Чу комплимент, което му стигаше.
Групата се напълни родители, костюми, прически, шум. После всички слязохме в салона за празника.
На слизане се спогледах с бащата на Варя, влязох след Влади. В групата другите ще се справят.
Концертът мина прекрасно Влади си каза стихчето, научено с помощта на Зори, танцува валс с Варя добре се движи, явно бабини гени… Заслужава си да го пратя на танци! Но размишленията ми бяха прекъснати започна церемонията.
Наградите пак ги получиха “победителите”, но Влади със собствената си работа остана извън тях.
И тогава, казах:
– А сега родителите на нашата група имат нещо да кажат, ако позволите! взех думата.
Част от родителите закимаха, други ме гледаха неразбрано. Приближих се до сцената, поех грамотите от майката на Сашо, а майката на Лиза донесе кутията с наградите.
– Благодарности на госпожите за прекрасния празник и за грижите към нашите деца! започнах. Нека ги поздравим за ентусиазма и новите идеи!
Залата зааплодира и настъпи момент на изненада.
– А сега искама да отличим всички деца, които участваха, но не взеха награда. Те също са страхотни! Аплодисменти!
Обявих имената децата излизаха щастливи, получаваха грамота и същото шоколадче като “победителите”. Смях, глъч, а аз продължих:
– Но не са това всичките! Ето и най-оригиналните връчвам специални награди! и подадох първия голям близалка на председателката, която се обърка от изненада.
– Ели, стига! пошепна.
– Не се бъркай и ти заслужи!
Така всеки родител със златни ръце си тръгна с грамота и награда.
След концерта се получиха суматоха и възмущения като се върнахме в групата до първия рафт имаше втори, на който се редяха само самостоятелните детски работи. Надписът, изработен от Зорница, казваше: Аз сам!
Събрах Влади, преобух го и побързахме да се приберем, където ни чакаше Зорница.
– Мамо?
– Какво, слънце? погледнах гордо момчето, държащо дипломата си.
– Щом ми дадоха грамота, значи работата ми е добра?
– Разбира се! Ти сам я направи! Даже Зори не помогна.
– А таралежът стана малко крив.
– Това е твоят таралеж!
Повървяхме бързо, а той пак попита:
– Мам, гордееш ли се с мен?
Спрях, улових го за ръката, клекнах до него.
– Много се гордея! Защото си самостоятелен и не молиш друг да ти свърши работата. Гордея се, че ми помагаш, когато времето ми не стига. Знам, че снощи ти изми чиниите, а не Зори. Благодаря ти! Станал си истински мъж.
– Какво е истински мъж?
Замислих се.
– Това е този, който сам си решава проблемите, но и благодари за помощта, а и не дели задачите на мъжки и женски. Готов е да помага. Ти вчера измие чиниите, затова Зори си написа контролната. Даде й време. Времето е най-важно.
– Как се използва време?
– Това ще ти го обясня друг път. Знаеш ли? изправих се и го хванах за ръка.
– Какво?
– Май заслужаваме малък празник, нали?
– Да, празник!
– Да купим ли торта?
– Да!
Вечерта седях в кухнята с чаша чай с мащерка, наблюдавах как децата си бъбрят, а Кузма се гуши в ъгъла. Замислих се как леко може да зарадваш тези малки хора трябва само да им кажеш, че са важни и ценни, и всичко, което правят, е важно.
Сложих телефона на без звук, хвърлих го в чантата. На сутринта ще изляза от чата на градината и ще помоля майката на Лиза да ме осведомява само за най-важното. После ще се посмеем на раздаването на близалките.
След две години Влади ще стане кадет в Софийската кадетска школа, а кривият таралеж ще го чака у нас на рафта до красивия керамичен чайник, който Зори ще донесе, когато си идва за ваканция от Пловдив, където ще следва.
А аз, когато остана сама с Кузма, ще се почувствам изгубена но ще мине време, ще срещна Емануил, мъж, различен от първия ми. Не висок, малко едър и добър ще ми даде спокойствието и подкрепата, за която не съм и мечтала. Ще дойде късна, но истинска любов, ще има задушевни вечери на вила с рози, пътувания до морето, всичко останало… Най-важното ще намери път към сърцето на децата. А Зорница, връщайки се, ще гледа как с Емануил вървим ръка за ръка из парка, като деца, ще мечтае и тя за такава любов която остава, колкото и да са годините.
И понякога най-важното е не да говориш, а до теб да има кой да те чува със сърцето.
