В малкия ни град Русе, където слуховете се разнасят по-бързо от колкото ковид по училищата, си мислех, че балът ми се разпадна още преди да е започнал. Но в същата сутрин, когато всичко вече изглеждаше загубено, пред къщата ни спря червен джип и промени всичко.
Аз съм на 17, последна година в училище, където всички знаят каква безалкохолна напитка обичаш и кой те е наранил в осми клас. Освен часовете, работех на непълно работно време, за да спестя за роклята си само за да разбера, че доведената ми майка е откраднала парите. И точно когато си помислих, че всичко е свършило, този червен джип се появи и всичко се обърна.
В Русе, ако кихнеш пред аптеката, до обяд цял град ще знае. Баба Гинка от кварталния магазин познава всичките ти вкусове, а училищният охранител вероятно помни колко си взел на последния контрол.
Аз работех след училище в местната аптека, подреждах щандовете и търсех очилата на фармацевта (който ги губеше поне веднъж на седмица). В събота и неделя гледах деца на съседите.
Всичките левове, всичките стотинки, които ми казваха “Запази си рестото, миличка”, отиваха в стара червена кутия от кафе “Жива”, скрита под леглото ми. В тази кутия не бяха само пари там беше и мечтата ми.
Още от девети клас си представях как ще изглежда роклята ми, докато прелиствах “Инстаграм” и запазвах снимки на сатен и тюл. Не исках нещо прекалено просто елегантно, нежно, което да ме накара да се почувствам като част от свят, където мечтите се сбъдват.
Майка ми, която си отиде, когато бях на 12, винаги казваше: “Искам животът ти да блести.” Обичах да си представям, че тя ще ме гледа отгоре и ще ме види в нещо искрящо. Оттогава бягах след тази искра, сякаш бягах към финална линия.
Баща ми се ожени отново, когато бях на 14, и така в живота ни се появи Ралица. Тя се движеше с аромат на скъп парфюм, перфектна стойка и глас, който винаги звучеше сякаш знае по-добре. С нея дойде и Елица, нейната дъщеря на мои години която се нанесе при нас в началото на 11-ти клас.
Не бяхме врагове, но и не бяхме близки. Съществувахме една до друга, като непознати в един и същ влак, но в различни посоки.
Когато дойде февруари, започна и балната треска. Момичетата в училището споделяха групи за цветове на рокли и плейлисти. “Пинтерест” дъските се разменяха като съкровищни карти.
Дори Ралица се зарази. Залепи “Бална доска за планиране” на хладилника, сякаш беше някакъв научен проект. Пълна беше със задачи: място, нокти, спрей тани, обувки, прически, букети.
Името на Елица беше написано с лъскав лилав маркер, подчертано с бляскав гел. Моето? Никъде.
Но аз не се притеснявах. Тихо спестявах.
До март кутията събра 600 лева. Преброих ги два пъти тази сутрин. Стигаше за рокля на промоция, скромни токчета и може би къдърник, ако хвана намаление.
В телефона си имах собствен списък:
Рокля: под 400 лева
Токчета: може би от аутлет
Коса: завивки по YouTube урок
Грим: основа от аптеката и единствената ми добра палитра
Букет: за Борис, съседът ми и бална дата
Борис и аз не бяхме двойка. Просто решихме да ходим заедно. Той беше от онези момчета, които водят кучето си до магазина, за да го гали децата. Безобиден, забавен, мил. Харесвах го.
И тогава дойде онзи четвъртък. Отворих вратата и усетих миризмата на пържола и високия смях на Елица. Изтървах чантата и отидох в кухнята.
Елица стоеше на стол, въртяйки се в лъскава лилава рокля, която искреше като замръзнала вода. Етикетът увисля отстрани. На масата лежеше торба от бутик, който познавах от “ТикТок” място, където ти предлагат чаша кафе, докато пазаруваш.
“Харесва ли ти?” попита тя, въртейки се. “Мама каза, че всяко момиче заслужава мечтаната си рокля.”
Усмихнах се, стисната. “Много е красива.”
Ралица се обърна към мен с топла усмивка. “А ти, мила, можеш да вземеш една от моите коктейлни рокли. Можем да я скъсим, да я украсим. Практично, нали?”
“Спестявах за своя”, отвърнах, вдигайки вежди.
Ралица мигна, после ме погледна със съчувствие, което ме накара да се срина. “О, сладко. Мислех, че спестяваш за университет. Защото балът е само една вечер, а образовани
