12март.
Днес Владо пак вика. За една дребна случка забравих му да купя любимия йогурт. Чувствам се все едно живея над коварна кутия с прах. Един погрешен глас, една невярна дума и всичко експлодира. После той идва, ме обгръща, казва, че ме обича и че денят му е бил тежък. И аз се опитвам да повярвам. Това малко черешово камионче е единственото ми убежище. Седнах, включих музика и тръгнах където очите ми показаха. Само аз и пътят, никой не вика.
2април.
Отново се клюмкаме. Този път заради работа ми. Нормалните жени остават у дома и печат пайове, казва той. Аз не искам да печа. Обичам цифрите, отчети, да се чувствам полезна не само в кухнята. Той не разбира. Ако не се оттегля, ще отиде при шефа ми. Срам. Вечерта избягах в кафе Стара планина. Седнах сама, пих кафе и гледах как дъждът се стича по прозореца. Тихо, спокойно, сладкишовете там бяха отлични.
5май.
Днешният ден беше като сянка мрак и светлина едновременно. След работа се върнах в къщата си, където ме очакваше малка къща от времето на хрущевите. Седнах в задната стая, без да се втурна навън, за да се привикам с новото чувство на собственост. Реших да почиствам всичко, за да не останат следи от предишната собственичка. Отидох в 24часовия магазин, купих почистващи препарати, кърпи и прахосмукачка и се върнах.
След като всичко блести, стигнах до под сидалото. Ръката ми срещна твърдо нещо. Вдигнах тъмносиня тетрадка с кожено покритие. Дневник.
Разгледах го. Страх ме завладя чужд живот, чужди тайни. Исках да я хвърля зад седалката, но нещо ме спря. На първата страница, с дребен, чист почерк, се четеше едва Росица. Отворих.
12март.
Днес Владо отново викаше. От малка дреболия се запали, че не е купил любимия йогурт. Чувствам се като живея над барикада от порох. Един погрешен ход и всичко избухва. После той ме прегръща, казва, че ме обича. Този черешов малък камион е моят единствен спасител. Пуснах музика и тръгнах където ми се готвеше. Само аз и пътя, никой не вика.
2април.
Отново се клюмкаме. Той не харесва че закъснявам. Нормалните жени стоят у дома и правят пайове, казва. Аз обичам работа, цифри, отчети. Той не разбира. Заплаши да отиде директно при шефа ми. Срам. Вечерта отидох в кафе Стара планина, седнах сама, пих кафе, гледах дъжда по прозореца. Тихо, спокойно, сладкишовете бяха страхотни.
5май.
Събудих се с усещането, че днес ще е различен. Работих, спорих с Огнян Игоров, след това се върнах у дома. Реших да изчистя всичко до последен прах. Купих почистващи препарати, кърпи, прахосмукачка. След като всичко блести, стигнах до под седалото. Ръката натъка твърдо нещо тетрадка със синя обложка. Дневник.
Отворих и прочетох. На първата страница име: Росица. Записите бяха тежки, пълни с болка и надежда.
18май.
Владо отиде в командировка. Тишината беше сладка. Светла, моята найдобра приятелка, дойде, купихме вино и плодове, седнахме до късно. Тя ме подтикна да се отделя от Владо. Ленка, той ще те погълне, ти се изпаряваш, казваше. Аз бях 35 години. Тя ме увери, че това не е късно, а начало. Лесно за нея, защото има съпруг злато.
8юни.
В събота не издържах и отидох в Стара планина. Поръчах кафе и пай, който Росица обича. Седях и мислех за нея висока блондинка или миниатюрна брюнетка, но винаги с тъжен поглед. Записите станаха помрачни.
9юли.
Той ми вдигна ръка. Първи път. За телефонен разговор със Светла, а не с него, когато той се обади. Удариха ме в душата, а не в лицето. Прекарах нощта в колата в двора, гледайки светлината в прозорците му. Чувствах се изгубен и сам. Ако не беше този малък камион, щях да загубя съзнание.
10юли.
Срещнах Серги нашия стар приятел.
Алекс, къде си изчезнал? Да не идваш на риболов уикенда?
Привет, Серги. Има много работа.
Каква работа? Не си взимал отпуска. Какво се случва?
Аз му разказах за камиона, дневника, Росица. Той ми каза:
Пълен е в чужд живот. Трябва да го пуснеш.
Не мога, признал съм.
Няма значение, само не се гони в психиатрията. Обади се, ако имаш нужда.
Разговорът не ме успокои, а напротив исках да дочета до края.
1септември.
Лятото свърши. И моето търпение също. Той счупи ваза, подарена ми от майка. Последната вещ, която ми остана от нея. Казва, че е безвкусна и разваля неговия дизайнерски интериор. Събрах парчетата и разбрах, че е краят. Не мога повече. Трябва да напусна.
15септември.
Планирам бягство, като в шпионски филм. Светла ще ми помогне, ще ми осигури квартира за първите дни. Прехвърлям книги, суичъри, козметика найценното. Владо не забелязва. Той е твърде зает със себе си. Открих курс по акварел, който започва през октомври. Може би знак.
28септември.
Утре заминам. Той е на конференция за два дни. Ще събера останалите вещи и ще напусна. Подписах двеца за освобождаване. Ще купя мольберт, бои, ще рисувам есента жълти листа, сиво небе и моята черешова кола под дъжда. Страшно е до косъм. Какво ако не успея? Какво ако ме намери? По-добре да не оставам.
—
Прелистих последната страница. Празна. Следващата също празна до края. Дневникът се отрязва.
Седях в тишината на малката си кухня, размишлявайки къде е Росица сега. Дали е избягала? Дали Светла е намерила ново жилище? Започнала ли е да рисува? Хиляди въпроси въртяха в главата ми, като съм завършил сериал без финал.
Отново и отново четях последните редове, докато не забелязах малко сгънато листче междуте. Чек от магазин Художник на улица Мира, дата 29септември. В него се изброяваха: комплект акварелни бои, четки, акварелна хартия, малък настолен мольберт. Значи тя всъщност е купила материалите. Подготвя се.
Погледнах датата. Дневникът е от предходната година точно една година назад.
Какво да правя? Мога да опитам да я намеря, но как? Името Росица, без фамилия, приятелка Светла малко информация. И за какво? Да наруша новия й живот? За да ѝ напомня за миналото? Поставих дневника настрана.
Изминах една седмица работа, спорове с Огнян, връщане у дома. Но светът изглеждаше пообемен. Започнах да забелязвам светлината, отразяваща се в лужиците, жълтеенето на листата на кленовете, усмивката на баристата в кафенето. Гледах света очите на Росица, която жадеше за простотата.
Една вечер случайно намерих в интернет анонс: Осенен вернисаж изложба на начинаещи художници в града. В списъка имаше името: Росица Волкова. Кликнах и открих малка галерия с нейни картини една от тях беше моята черешова Киа, паркирана под есенен дъжд. Акварел, живописна, тъжен, но изпълнена с надежда.
Намерих и профила й в социалната мрежа. Снимка усмихната жена около 35години, къса прическа, ясни очи. На фона ѝ са изложбени стенди, котка, улични зарисовки. Никаква спомен за Владо. Няма болка само спокій и творчество.
Усмихнах се. Тя успя. Отиде. Рисува. Живее.
Тогава реших да не ѝ пиша, да не се включвам в приятелите ѝ. Историята й беше завършена, щастлива. Просто затворих страницата.
На следващия ден, след работа, се спря в магазин Художник, същият от чека. Разходих се между рафтовете и си купих малко платно и маслени бои. Никога преди не съм рисувал, но изведнъж почувствах остра нужда да опитам.
Върнах се у дома, поставих платното на масата в кухнята, излязох цветове на палитрата и вдигнах четка. Не знаех какво ще излезе може да развалям, а може да започна нова история, вдъхновена от гласът на непозната от стария дневник, открит под седалката на черешовата кола.
Вън се наля и започна дъжд. Всеки има свой път и своя есен. Понякога, за да откриеш своя, трябва да се натъкнеш случайно на чужд.
