Не, мамо, няма да дойда. Всичко, което ми трябва, ще купя в магазина. Но как ще се справим? Запаси! Витамини! Ти все пак ги обичаш! Твоите запаси не са ми нужни, каза спокойно Радка. А онези, които им трябват, нека сами похарчат време и сили.
Още две години краставици и за днес свършвам, обяви Тамара Павловна, избирайки ръкавици.
Радка прекара длан върху челото, избързвайки потните капки. Тениската й беше пропита, прилепнала към кожата. Кухнята в къщата им в село близо до Пловдив беше бездиханна. Въздухът беше тежък, намокрен с аромат на оцет и копър.
Таня прегледа масата, завалена с буркани, капачки и зеленчуци. В мазето още домати чакаха реда си, кисело зеле за квасене и десет различни салати. Работата ще продължи още седмица.
Добре, мамо, изсъска Радка и стигна към следващия буркан.
Ръцете й се движиха почти автоматично краставици в буркан, заливане с розов сок, завиване на капачката. Отново и отново. Тя продължи да работи, опитвайки се да не мисли колко още остава.
Ето, каза доволна Тамара Павловна, разглеждайки редовете готови буркани, скоро нашето семейство ще бъде готово за зимата.
Радка не издърпа. Постави кърпа и погледна към майка си.
Мамо, къде е Божана? Защо не помага?
Тамара се замръщи, отвлече погледа и започна да избира чистия плот.
А, у Божана нова работа. Все още не може да си поиска отсъствие, разбра ли? Отговорна позиция, строг шеф.
Радка стигра устните си. Разбира се, Божана винаги намираше извинения. Миналата година по-малката сестра се запъна с настинка точно в седмицата, в която трябвало да завиват буркани. Преди това имаше командировка, която се съчетаеше идеално с датата на заготвянето. А Радка никога не би трябвало да има планове. Майка почти заповядваше да се откаже от работа и да дойде.
Таню, не се притеснявай, рече нежно Тамара Павловна, забелязвайки израза на дъщерята. Ще ядем нашите запаси цяла зима. Витамини! Нищо пополезно няма.
Радка кимна. Това беше единственият плюс в цялата ситуация. Соленията се получаваха наистина чудесни.
Следващите дни се сляха в безкрайна въртележка. Радка завиваше домати, правеше салати, квасеше зеле. Тя тегнеше тежки кутии с буркани в мазето, изкачвайки се и слизайки по стръмните стълби десетка пъти. Помагаше да се прибира след новата партия заготвяне.
Почистваше пода, натъртваше масите, изнасяше боклука. Ръцете й боли, гърбът кървеше. Вечерите падаше в леглото без сили.
Когато найнакрая всичко свърши, Радка се завърна в апартамента си, изтощена. От отпуската остана само един ден и искаше да го прекара в тишина. У дома беше празно. Хладилникът имаше половин празни рафтове. Майка обаче беше доволна а това беше найважното. Още полошо, Божана не се обади нито веднъж, не се интересуваше как върви делото, не предложи помощ. Нищо.
Времето минаваше, настъпи зимата. Радка периодично возеше до майка си за консерви. Взимаше по няколко буркана краставици, домати, салати. Всичко беше вкусно, домашно. Тамара се радваше на посещението. Пиеха чай и мнозина се разсказваха.
В края на януари Радка отново пристигна. Тамара я посрещна с усмивка и накри масата. На масата стояха купени наденици и сирене, хляб. Нямаше нито салати, нито други консерви.
Радка се намръщи. Странно. Обикновено майка излагаше нещо от собствените си запаси. Сега масата изглеждаше бедна.
Разговориха се за всичко. Тамара разказваше новини, питаше за работата. Радка почти забрави странното отсъствие на разнообразието.
Когато настъпи часът да тръгва, тя се изправи и сложи якето.
Мамо, сега ще слезна в мазето и ще взема три буркана кисело зеле с моркови, каза тя, посочвайки към вратата.
Не! спря я резки Тамара.
Радка се обърна, вдигна веждите изненада.
Защо? Точно сега исках
Просто не е необходимо, Таню. Не отивай в мазето.
Майка отлепи погледа. Нещо в поведението ѝ напрегна Радка. Тя хвърли якето върху стола.
Мамо, какво се случва? Защо не мога да взема няколко буркана?
Ами, просто не мога да ти дам консерви, пробурна Тамара, гледайки надолу.
Радка намръщи се. Вътре започна да къкочи ядосването.
Мамо, цялата седмица съм работила върху консервите. Спомняш ли се? А сега не мога да взема две буркана? Обясни ми, моля, какво се случва.
Таню, сега не е време Просто не мога да ти дам, и точка.
Радка се обърна и почти бягаше към мазето. Отзад прозвуча майчин крик:
Таня! Не докосвай, казах ти!
Но тя вече отвореше вратата и започна да спуска се по стълбите. Натисна прекъсвателя. Светлината изпълни малкото помещение. Радка замръзна. Полици празни засияха.
Там, където още преди миг стояха подредени редове буркани, сега остана помалко от половината. Радка знаеше, че полиците бяха пълни преди. Къде изчезна всичко?
Тя се изкачи бавно нагоре, излезе в кухнята и погледна към майка си. Тамара стоеше със свален глава, бузите й се зачервиха от срам.
Мамо! извика Радка. Нямаш ли достатъчно пари? Продаваш ли консерви? Трябваше да кажеш! Бих превела колкото е нужно. Не трябва да мразиш на улицата и да продаваш консерви в тази възраст!
Опита се да хване майка за ръка, но Тамара се оттегли. Радка се намръщи, вътре всичко се изпари.
Не е в това? Не ги продаваш ли?
Тамара клати глава. Радка седна, погледна майка си право в очите.
Разкажи, моля
Тишината се спусна. Тамара въздъхна и проведе ръка по лицето.
Всичко отиде към Божана, прошепна тя тихо. Срещна момче, което има голямо семейство в града. Тя им разказа, че прави запаси за зимата, а цялото му семейство започна да иска буркани.
Така е. Божана не може да каже не, разбираш? Иска да се ожени за него. Семейството е богато, влиятелно. И всичко се развали бързо.
Радка задъхваше. Въображаваше си, че майка има нужда от подкрепа. Но действителността беше попроста.
Забрани ми да вземам буркани, за да стигне на Божана? прошепна Радка.
Тамара мълчеше.
Мислиш ли само за Божана? вдигна Радка глас, упирайки се в масата. А аз? Мамо, кой ги завиваше? Оля? Къде беше, когато аз се мъчих цяла седмица? А сега Оля, като нищо се случва, изпразва полици!
Таню, разбери Оля има важен момент в живота си, започна Тамара. Трябва да направи добро впечатление пред семейството му. Ти това не е критично за теб. Разбери ме и Оля, дъще.
Радка поклати глава, вдигна якето.
Достатъчно. Всичко разбрах.
Излезе без да се обръща, села зад волана, стиска ръцете си, докато пръстите побеляха.
Вътре къкоти гняв, обида, горчивина. Сълзите почти излязоха. Заведе двигателя и се отдалечи.
Минаха месеци. Оля се премести при онзи младеж. Радка рядко посещаваше майка си, но повече не искаше буркани.
Тамара повече не споменаваше темата. Говореха за времето, работа, съседите. Между тях се издигна невидима стена.
Настъпи нов сезон на консервиране. Един вечер звъна телефонът. Радка видя името мамата. Взела е слушалката.
Таню, време, дъще, каза бодро Тамара. Очаквам те следващата седмица. Трябва да направим запаси за зимата. Тази година повече, за да стигне на всички.
Радка замръзна. За всички. Значи Оля отново ще раздава буркани, а тя ще работи без почивка.
Не ще дойда, мамо.
Какво? в телефонната линийка се намеци тишината. Таня, какво говориш? Разбира се, че ще дойдеш. Не мога сама.
Не, мамо. Няма да дойда. Всичко, от което се нуждая, ще купя в магазина.
Но какво ще правим с запасите? Витамини! Ти все пак ги обичаш!
Твоите запаси не са ми нужни, каза спокояващо се Радка. А онези, които им трябват, нека сами ги изразходват.
Таня! Не можеш така! А какво с Оля? Аз съм твоя майка! Трябва да
Радка сложи слушалката. Не искаше повече да бъде добър конил, който се грабва за чуждото. Достатъчно. Сега никой не й дължи нищо.
