Пропуснах съдбата си
Хората казват, че търсенето на любов на работа е като игра на късмета. Аз дори не си мислех за това – тя сама се появи. Не в образа на галантен колега с чаша кафе и вратовръзка, а като мълчалив мъж в черна „Киа“, чакащ на опашката за бензин. Аз бях помагала на бензиностанцията.
Първо той просто ме наблюдаваше. После се усмихна. И като че ли си запомни графика ми и се появяваше само когато бях на смяна. Казваха ми Божана. Бях на 33. Бях онзи тип блондинка с платинени къдрици, дерзка, открита, с характер, изкован в мъжка среда. А той… беше различен. 42‑годишен, очи като февруарско небе, рамене като крила, способни да преместват стени. Устата му – топла, спокойна, с младежка нотка.
Той се казваше Красимир. Живееше в къщата до бензиностанцията, с син и куче на име Рекс. Синът – от предишен брак, майка му ги остави. Красимир не работеше. Беше наемодател – получаваше пари от четири апартамента, наследени от баба, и живееше от това. Пътуваше, разхождаше се, почиваше.
Един ден той паркира колата до колоната и каза: „Хайде, ще ти покажа място, в което ще се влюбиш“. И после още едно, и още едно. Пихме бира в полупразни кафенета, карахме до морски хотели извън сезона, спяхме под шума на вълните, разхождахме се из пазари в Пловдив и Варна, слушахме джаз в Сандански.
Влюбих се. Потънах в него. Аз, която винаги се държеше свободна и не вярваше в клишетата, след три месеца живеех при него. Не подписвахе се нищо, просто бяхме заедно.
Първоначално говорих за дете. Мечтаех, представях си как тримата – аз, той и малко – ще се разхождаме. Но Красимир беше категоричен. Той каза, че вече е „отслужил срок“ на бащинството и втори път няма да подпише. Главното – децата пречат на свободата.
„Няма да можеш да летиш до Слънчев бряг за уикенд с коремче, а после и с количка по пешеходната“, каза той спокойно, уверено, като да ме хипнотизира. И аз започнах да се страхувам от бъдещето.
Годините минаха. Станах служителка в безгрижния му живот – готвях, гладих, купувах любимите му сиренца, смях се на правилните места, а той… все повече гледаше футбол, листаеше вестник и казваше, че съм „тази“.
Синът му порасна. Първо ме презираше, после се интересуваше, а най-накрая донесе в къщата момиче – точно като аз преди шест години. Млада, ярка, блондирана. Престояваше при нас, смя се на шегите ми и ме нарече „Боженче“.
Гледайки я, всичко ми се изясни. Исках да викам: „Бягай! Не пропускай живота си, както аз! Не се разтваряй, не губи глас, не оставяй мечтите. Още можеш да промениш всичко!“
Аз? Вече не вярвам. На 39 съм, без деца. Напуснах работа, загубих приятели, останах без родители. Останах само аз, Красимир, Рекс и ръждясалата любов, превърнала се в навик.
Той все още не работи, събира наеми от апартаменти и пие бира всяка вечер. Аз продължавам да му поставям чиния със салата и да чакам. Чакам да усетя, че не е всичко загубено. Но това е само самозаблуда.
Понякога нощем, докато той спи, излизам на балкона и гледам към звездите. И ми се струва, че ако силно пожелаеш, можеш да промениш всичко. Само… твърде късно. Вече е късно.
