Птичето
Васке, къде си се забавила толкова?! Чакам те, бе! Хайде, сядай! Дора, съседката на Валентина Борисова, зае по-удобна поза на пейката.
Ами какво? Какъв хубав вечер! Какво ще правиш у дома? Само телевизор и котката Мици! Скука! А на двора пролет! Рано още, април е, ама топло, съвсем като за май. Дори вишната под прозореца, която Дориният покоен съпруг, Стоян, беше посадил, цъфна и се премени цялата с бели цветове. А пейката под дървото, отново същият Стоян ръкотвори, е напоследък пребоядисана от Дора като нова! Само чакала дружките да седнат на нея и да започнат сладките бабешки приказки за децата, за болежките, за живота и любовта.
За какво друго да си говорят жени? Колкото и да се познават сто години, винаги ще изскочи нещо ново за обсъждане. Децата растат, болестите се увеличават, а любовта Какво е любовта? Все не стига! Ето затова всяка чака с отворени уста нещо тайно, някой да сподели какво е да се чувстваш обичан. От това ти олеква на душата. Дори да усещаш самота, ако някъде има любов, значи още не е изчезнала съвсем. Виж, че има светлина, има топлина, има причина да живееш
Дора Костова, или както я наричат наоколо, просто Дорче, познаваше Валя откакто се помнеше. Повече от петдесет години бяха съседки на един етаж. Като малки момиченца майките им никога не заключваха вратите знаеха, че ако не са в едната квартира, ще са в другата. После обаче започнаха да заключват ключалките когато малката Дора и Валя решиха да търсят щастието.
На шест години бяха.
Баба Дорина беше им гостенка тогава. Разказа на момичетата, че най-важното е в живота да хванеш птичето на щастието за опашката и да го задържиш. Тогава всичко ще потръгне. И животът ще е лек, и всички ще са доволни.
От живота тогава малките почти нищо не разбираха, но за всички наоколо запомниха. Кой не иска родителите да не се карат, а да живеят спокойно? Решиха да търсят заклетото щастливо пиле.
Дора беше казала, че точно знае къде живее тази птица в съседния блок! При един гаден чичо с дрезгав глас. Понякога той изкарваше птичката във вътрешния двор красива, шарена, голяма! Също и кряка странно. Ясно тя е! Птицата на щастието! Такава дори в зоопарка, където родителите ги водеха, нямаше.
Двете дружки се подготвиха сериозно.
На балкона у Дорче намериха стара клетка, в която баба ѝ някога бе донесла заек от село.
На птицата трябваше да и се намери място, не може да я държиш все за опашката ръцете ще те заболи, а и сладоледът, който задължително щеше да се появи, ако хванат щастието, как ще се яде, ако нямаш свободни ръце?
Взеха и малко хляб и бисквити. Кой знае какво обича птицата? Валя, по замислена по природа, сложи и един бонбон всеки обича бонбони! Щеше да е обидно, ако птицата не хареса техния хляб.
Не бързаха. Важна работа! И бабата на Дора вече си беше заминала, обаче обеща да вземе внучката цяло лято на село. Родителите се стягаха за отпуск ходеха до морето двете семейства заедно с колата, да излезе по-евтино. До морето нищо, два часа път. Да спиш не можеш да се наспиш. Там добре! Къщата беше стара, но здрава, дворът голям, с люлки, до плажа да хвърлиш камък.
Дора чакаше морето и искаше и при баба си на село.
А жал ей беше и за Валя. Че тя нямаше баба ни една! Как може такова нещо? Кой ще те глези, кой ще ти разкаже приказка дълга, а не като майка ти набързо, че трябвало да се мие и пере? Кой ще ти изплете панама, дето е като шапчица с красива панделка?
Дорчето си мислеше е, като хванем птицата, ще намерим и за Валя баба! Даже може да е от едно село с моята да не се разделяме през лятото! Ей за такова нещо си струва старанието!
Ден преди да заминат за морето, казаха на майките, че ще играят у другата и излязоха. Внимателно затвориха вратата, за да не се затръшне, смяха се тихо и надолу по стълбите.
Свой двор, после съседния, и ето го, сивият панелен блок, дето живее тяхната птица.
Само че е празно, тихо. Жега, няма никого. Всички са си вкъщи или на работа.
Момичетата се спогледаха. Как да намериш сега птицата? Даже няма кой да попиташ Валя беше нацупила устнички и навирила нос ей сега ще проплаче. Дорчето обаче не беше послушна да реве на празно. Щом трябва трябва! Иначе сбогом на мечтите за баба на Валя, кутии със сладолед и еднакви роклички на точки, така че веднага да се разбере, че са дружки! Най-важното родителите! Пак ще се карат, ако не открият вредната птица!
Защо вредна? Защото ако беше добра, щеше да стои по дърветата в двора, а не да я търсят! А нея я няма!
Дорчето огледа наоколо и завлачи Валя към входа. Какъв е смисълът да стоят и зяпат? С нищо не помага! Трябва да потропаш на някоя врата може да знаят къде живее птицата.
Колко апартамента имаше А са минали само един вход! Някои хора не отваряха нямаше никой. Други мърмореха, че се бъзикат.
Но Дорчето и Валя обикаляха, тропаха на врати, където не можеха да стигнат до звънеца.
Къде живее щастливата птица?
Странни хора тия възрастните! Прост въпрос бе! Защо не можеш да отговориш? Не викат, махат с ръце, дори една жена им се закани, че ще ги напердаши. Дорчето и Валя хукнаха и запомниха зелената врата със странната дръжка там повече няма да тропат. При такива кисели хора птичето на щастието не може да живее.
Само в една квартира им провървя. Отвори им момче, малко по-голямо, и на въпроса на момичетата просто сви рамене:
Влизайте!
И тук нямаше птица. Но имаше куп интересни неща разглеждаха страшни маски по стените, слушаха шумолене на морето в големи миди, гледаха модел на кораб истински, с платна и фигурки.
С баща ми го правим. Света Неделя.
Оо, аз съм Неделя! Дорчето изсмя.
Така ли? Красиво име! Като на мама.
А тя къде е?
Мама? На работа. Скоро ще дойде. А вие що обикаляте сами? Няма ли да ви карат после?
Изведнъж момичетата си спомниха за птичката, за обяда, сигурно ги търсят вече, щеше да има наказание, задето се мотат.
Вале, да бягаме!
Дора, дръпна Валя за ръка, забрави клетката и на бегом към вратата.
Чакайте! момчето ги настигна на прага. Ето!
Перата бяха толкова красиви, че останаха омаяни.
Какво е това?
Паунови пера! Мама ги взима от зоопарка, където работи. Вземете си!
Замаяни, момичетата благодариха и литнаха у дома.
Там ги чакаше буря!
Разплакани майки тичаха наоколо, бащите нервно пушеха, чакаха милиционера, който нареди никой да не мърда, докато не каже какво да се прави.
Като ги видяха, Валината майка се свлече на тревата.
Намерихте се
Имаше и сълзи, и прегръдки, и наказание. Добре че родителите нямаха много време; оставиха за наказание друг път.
След няколко дни, на люлката в двора на вилата, наета за ваканцията, момичетата обсъждаха тихичко:
Знаеш ли, Вале, не ни трябва никаква птица!
Защо?
Защото баба казваше, че най-важното щастие е, когато те обичат.
И?
Ами, ако не ни обичаха, щяха ли толкова да плачат като се изгубихме? Значи сме щастливи вече, нали?
Може и да си права.
Аз знам!
А родителите?
Ами те караха ли се тия дни?
Не
Значи могат да не се карат. Просто не искат. И никаква птица няма да им помогне. Разбираш ли?
Аха.
Това лято остана най-хубавият им детски спомен.
Дора винаги се радваше, че има с кого да сподели това минало; даже да забрави нещо, Валя помнеше по-добре по-тиха, по-спокойна, затова и паметта ѝ бе като хранилище.
А Дорчето, когато срещна бъдещия си мъж, веднага не го позна. Видяха се месец-два, докато не влезе в дома му.
Света Неделя
Корабчето беше на старото си място, където някога две момиченца се дивяха на платната. Макар вече да бяха на двадесет и три, а Валя да беше омъжена, Дора изведнъж се почувства отново малко момиче, страхуващо се да пипне моряшката фигурка, да не я повреди случайно.
След сватбата Дора извади от любимата си книга пауновото перо и го показа на мъжа си.
Помниш ли?
И се смя с цяло гърло, докато той се мъчеше да си спомни онова отдавна минало време.
И щастието остана дълго, близо трийсет години. С грижи, радости, първите стъпки на дъщерята, после и на сина. С болест, когато Стоян взе Дора при най-добрите лекари, не я оставяше нито за миг, докато бъдещето трепереше зад вратата… И дойде ден, в който времето спря и Дора забрави как се диша, защото въздухът й, и животът, си тръгнаха със Стоян. Валя, до нея, не се уплаши зашлеви я до трезвост, прегърна я като дете.
Дръж се, Дорче! Имаш си деца
Дора се съвзе. Защото още имаше щастие до нея не като преди, но дадено от Стоян. Дори и големи, децата още имат нужда от майка си. Не може просто да си тръгне и тя.
Как казваше баба?
Докато има кой да стои между небето и детето детето не е сирак! Щастливо е
Баба беше права! Значи трябва да се живее нататък. Да радваш децата, внуците. Е, разпръснаха се вече, работа, свое семейство така е правилно. Но Дора знае нужна е, обичана е. Ще напълни куфара, ще вземе подаръци, ще отиде на гости. Към сина, към дъщерята навсякъде я чакат. Може и да почака ваканцията; тогава цялата внучета ще напълнят къщата, ще има пак сладка глъч, безсънни нощи и топла, препълнена къща. Най-голямата внучка ще се преструва, че не знае приказките, ще слуша наравно с малките. Ще има отново светлина в душата. Тиха радост, лека като перце. Може и да не е така красиво, както перата тогава, но пак желано.
Няма при всички така. Някой чака и чака, небо не дава щастие. Но те с Валя бяха щастливки. Не хванаха птичката с ръце, но не изпуснаха истинското щастие. Разбраха що е за жена да е щастлива. За всеки е различно за тях с Валя именно така, осъзнато и премъдро измислено още като малки: Докато са живи и здрави децата всичко друго се подрежда. Ако много искаш, щастието идва.
Валя особено го искаше. Можеше да остане и бездетна със собствения й съпруг не се получи. Но се обичаха толкова, колкото другите наоколо само мълчаливо завиждаха. Винаги заедно, никога не им омръзваше един друг другите женски клюкарят, Валя стяга устнички и мълчи. Не че не иска да сподели просто за лошо няма какво да се каже.
Живееха душа в душа.
Дора в младостта не вярваше, че това е възможно. После срещна Стоян. А Валя просто погледни ги, и знаеш ето къде е любовта.
И при тях имаше роднински перипетии. Валя, като се омъжи за Антон, в семейството му цяла рода! Лели, снахи, две сестри на съпруга и двете зли до неузнаваемост! Валя никой не тормозеше така, както зълвите. Свекървата Мария обаче се оказа много добра жена. Единствената, която прие Валя от сърце, не я упрекна никога. Защо дъщерите й са такива загадка. Но сина си беше възпитала добре.
Мека жена, на всички угаждаше, не можеше да откаже. Валя я обикна и нарече мамо още първия ден.
Като Мария продаде старата си квартира и дойде да живее близо до Валя и сина, имаше голяма разправия. Дъщерите се съпротивляваха. Мария не прие да живее у младите, купи самостоятелна гарсониера в съседство. Казваше не иска да им тежи. А знаеше и съкровените планове на Валя и Антон. Премълча пред родата.
Помагаше на Валя дори прие сина им за свой внуче; раждането беше тайна Валя и Антон заминаха за година, за да не види родата, че детенцето не е от тяхната кръв. Като се върнаха, никой не питаше много-много. Само Дора знаеше Валя се бе научила да не пуска вече външни хора в личното си пространство.
Зълвите усещаха нещо, но се побояха да ровят. Мария бе станала строга прибираше телефона по средата на разговора. Целият ѝ копнеж бе насочен към внука гледаше, топлеше, обичаше.
И така Валя стана и майка, и съпруга; Дорчето също.
Приятелки, ходеха на почивки, децата заедно, вратите пак отворени, само че наблюдаваха внимателно, да не се повтори историята с птичето.
Но Стоян си замина останаха празнина и неизказани сънища за обща старост.
А после и Антон си отиде. Никога не се оплакваше от здраве. Един тромб, отпред нищо не го издаваше, той фелдшер, а не го усетиха.
Тогава Валя се сгърчи. Пое по трудния път на нова самота.
Имаш син, Валече! Родители! Мария! Кой ще ги държи заедно, ако не ти? Какво мислиш да кажеш на Антон, ако види, че месец плачеш всеки ден? Той не заслужава така! Любовта му не бива да се пропилее!
Дали думите подействаха, или сама си даде сметка колко хора зависят от нея Валя стана. Научи се да живее отново. Отгледа Павлин сега офицер. Вози се по гарнизони, но не забравя майка си. Два пъти в годината води внуците. Ако не сам жена му Светла навестява сама с децата. С Валя са като майка и дъщеря. Валя е добрата свекърва научи навреме урока си.
А и Светла имаше дете от предишна връзка; бащата се отказа. Павлин прие момчето като свое.
Валя какво? Избута сина, хвана малчугана на ръце:
Здрасти! Аз съм твоята баба Валя! Печеничка искаш ли? Не? Ами я да видим под елхичката дали Дядо Коледа не оставил нещо…
Толкова ли трябва на едно дете, та да повярва, че е прието?
Валя това отдавна знаеше.
Затова Светла ѝ е като дъщеря. Внуците са си всички еднакви.
Вале, кога пак ще тръгваме за вилата? Че вече се стопли! Дора вдигна глава да разгледа цвета на вишната над себе си.
През уикенда. Като измия прозорците.
Оф, вярно! Тази година Великден е ранен. Време е за чистене.
А, аз и готвенето трябва да измисля.
Твоите ще дойдат?
За два дни ще минат. Големият ще кандидатства в София. Сега минават, а после на връщане ще останат повече, може и малките да оставят за няколко седмици. А при теб?
Моите чак лятото, сега училище, малко още.
Само месец и половина!
Да, ама на мен ми се вижда много…
Винаги така е, когато чакаш нещо хубаво. Мъчи се времето, после като миг. После пак чакаш. Но, знаеш ли, Дорче…
Какво?
За оная минутка щастие бих дала всичко. Толкова и да е малка, цял живот я помниш, дори радостта ѝ като наниз от мъниста върху нишка. Щастие повече не трябва, но понякога не виждаш колко много имаш.
Много вярно! Помниш ли как търсихме птичето на щастието?
Разбира се! Валя изсмя едро. Седмица след това не можех да седна. Мама много се беше изплашила, та татко ми “вписа лекарство”. А ти и ти скачаше до мен!
Имаше го! Обаче знаеш ли, Валече?
Какво?
Сигурно тогава сме го хванали все пак за опашката онова пиле. И не сме разбрали. Всичко, което имаме семейство, мъжете, децата, внуците не е лесно да се постигне. Сигурно сме щастливи?
Сигурна съм! Благодаря на нашето пиле нека помаха още веднъж с крилата, да донесе щастие и на тези, които обичаме…
