Marido tentou proibir a esposa de ter um filho

Без категорії

Author Arco IrisReading 3 minViews 15Published by 08.04.2026

Dez anos de casamento será muito ou pouco? É exatamente esse tempo que Inês passou ao lado de Tomás. Pareciam ser a família perfeita, até ao momento em que Inês ficou grávida.

Conheceram-se logo após terminarem a universidade. Namoraram pouco tempo, mudaram-se juntos e casaram-se. Tomás sempre deixou claro que não queria ter filhos. Durante anos, Inês tomou anticoncepcionais, mas um dia eles falharam. No teste de gravidez, viu claramente as duas linhas.

Sem saber como contar ao marido, Inês foi, em segredo, ao ginecologista, fez todos os exames e uma ecografia para garantir que o bebé estava bem. Só depois decidiu contar a Tomás. Ele ficou imediatamente furioso. Inês nunca o tinha visto tão transtornado. Ordenou-lhe que fizesse um aborto e avisou logo: se não o fizesse, pediria o divórcio.

Com muito pesar, Inês escolheu, com toda a razão, ter o bebé. Na manhã seguinte, Tomás fez as malas e saiu de casa. Inês pensava que ele tinha ido para longe, mas, na verdade, Tomás acompanhava cada passo da mulher muito de perto. Chegou a ir à porta da sala de ecografias e ouviu que Inês estava à espera de gémeos. No hospital, depois do parto, marcou uma conversa com os médicos e conheceu os bebés. Não teve coragem, no entanto, de entrar no quarto da esposa.

Um dia, uma enfermeira confidenciou a Inês que o marido ia visitar os filhos. Ela ficou satisfeita, mas não deu parte de si. Até que, um dia, Tomás apareceu à sua frente e disse:

Inês, perdoa-me. Deixa-me explicar tudo. Eu tinha apenas três anos quando fiquei sozinho com a minha mãe. Ela estava grávida na altura, mas isso não impediu o meu pai O parto chegou antes do previsto e foi terrível a minha mãe acabou por morrer. Cresci sozinho Os meus irmãos gémeos faleceram no dia a seguir à morte da minha mãe. Nessa altura decidi que nunca queria ser pai a esse preço.

Inês chorou e abraçou Tomás. Sentiu uma profunda compaixão por ele, pois teve de relembrar as piores memórias da sua vida. Reconciliaram-se naturalmente e começaram novamente uma vida em comum. Só que, agora, não eram só dois eram quatro.

Com o passar dos anos, Tomás e Inês continuam completamente apaixonados. Tudo o que faltava para serem verdadeiramente felizes eram dois filhos e agora, finalmente, têm-nos.

Додати коментар

Marido tentou proibir a esposa de ter um filho

Той Ще Живее С Нас… Звънецът настойчиво оповести, че някой е дошъл. Лайма свали престилката си, изтри ръце и отиде да отвори вратата. На прага стоеше дъщеря ѝ с млад мъж до нея. Майката ги въведе в апартамента. – Здрасти, мамо, – дъщерята я целуна по бузата, – Запознай се – това е Витко, той ще живее с нас. – Здравейте, – поздрави младежът. – А това е моята майка, леля Лайма. – Лайми, – поправи я тя. – Мамо, какво има за вечеря? – Грахова каша и наденички. – Аз не ям грахова каша, – отговори младежът, събу обувките си и отиде в стаята. – Е, мамо, Витко не яде грах, – широко отвори очи дъщерята. Момчето се метна на дивана, хвърли раницата на пода. – Всъщност, това е моята стая, – каза Лайма. – Витко, ела, ще ти покажа къде ще живеем, – извика Лаура. – Ама тук ми харесва, – намръщено добави момчето, като стана от дивана. – Мамо, измисли нещо, какво да дадеш на Витко да яде. – Не знам, имаме още половин пакет наденички, – вдигна рамене Лайма. – С горчица, кетчуп и малко хлебец ще стане, – каза той. – Добре, – можа само това да каже Лайма, отивайки към кухнята. – Преди влачеше котенца и кученца у дома, сега – ето този, и него храни. Тя си сипа грахова каша, сложи две печени наденички в чинията, дръпна купата със салата и започна да вечеря с удоволствие. – Мамо, защо ядеш сама? – влезе дъщерята в кухнята. – Защото се върнах от работа и съм гладна, – отговори Лайма, дъвчейки наденичката. – Който е гладен, нека си сложи сам или си сготви нещо. И имам един въпрос към теб. Защо Витко ще живее с нас? – Как защо, той ми е мъж. Лайма едва не се задави. – Мъж? – Да. Дъщеря ти е пораснала и сама решава за себе си дали да се омъжи или не. Вече съм на деветнайсет. – Дори не ме поканихте на сватба. – Нямаше сватба, просто се подписахме. Сега сме мъж и жена, ще живеем заедно, – отговори Лаура, поглеждайки към майка си, докато дъвчеше. – Хубаво, поздравявам ви. Защо без сватба? – Ако имаш пари за сватба, можеш да ни ги дадеш, ще намерим къде да ги похарчим. – Разбрах, – Лайма продължи с вечерята, – А защо точно при нас ще живеете? – Защото те живеят четирима души в едностаен апартамент. – Не сте мислили да наемете нещо? – Защо да наемаме, като имаме моя стая, – учуди се дъщерята. – Разбрах. – Ще ни дадеш ли нещо за ядене? – Лаура, тенджерата с кашата е на котлона, наденичките – в тигана. Ако е малко, в хладилника има още половин пакет. Вземайте и си слагайте. – Мамо, не разбираш ли, вече имаш ЗЕТ, – натърти последната дума Лаура. – И какво? Сега трябва ли да танцувам хорце за случая? Лаура, прибрах се от работа, уморена съм, да минем без ритуалните танци. Ръце и крака имате – грижете се сами. – Ето заради това си сама! Лаура ядосано погледна майка си и излезе в стаята си, трясвайки вратата. Лайма похапна, изми си съдовете, почисти масата и потегли към фитнес залата. Тя беше свободна жена – няколко вечери седмично прекарваше във фитнеса и басейна. Около десет часа вечерта се прибра вкъщи. Надявайки се на топъл чай, откри пълна бъркотия в кухнята – някой явно се беше опитвал да готви. Капакът на тенджерата с кашата липсваше, ястието беше изсъхнало и се покрило с коричка. Опаковката наденички лежеше на масата, до нея – изветрял къшей хляб. Тиганът беше изгорял и надраскан. Мивката – пълна със съдове, а на пода се стичаше локва от сладка напитка. Апартаментът миришеше на цигари. – А това вече е нещо ново. Лаура никога си не е позволявала такива неща. Лайма отвори вратата на дъщеря си. Младите пиеха вино и пушеха. – Лаура, иди оправи всичко в кухнята. Утре ще купиш нов тиган, – каза майката и се прибра в стаята си, без да затваря вратата. Лаура скочи и тръгна след нея. – А защо ние трябва да чистим? И откъде ще взема пари за тиган, не работя вече, уча. Да не ти е жал за един тиган? – Лаура, знаеш правилата у дома: хапнеш – изчисти, развалиш нещо – купи ново. Всеки отговаря за себе си. Да, жал ми е за тигана – струва пари, а вече е безвъзвратно съсипан. – Ти не искаш да живеем тук! – изкрещя дъщерята. – Не, – спокойно отговори Лайма. Изобщо не ѝ се искаше да спори с дъщеря си, и досега никога не ѝ беше казвала това. – Но това е и мой дом. – Не, апартаментът е изцяло мой. Аз съм го купила. Ти просто си адресно регистрирана тук. Не решавайте проблемите си за моя сметка. Ако ще живеете тук – спазвате правилата, – спокойно каза Лайма. – Винаги съм живяла по твоите правила. Омъжена съм, вече не можеш да ми нареждаш, – разплака се Лаура. – А и ти вече си живяла живота си, трябва да ни отстъпиш апартамента. Ще откриете още интересни истории – Отстъпвам ви целия коридор на входа, даже и място на пейката. Така, любов моя, вече си омъжена? Не си ме питала. Спиш си тук сама или с него, но другаде. Той няма да живее тук, – рязко отговори Лайма. – Да се задавиш с този апартамент! Витко, тръгваме! – изкрещя Лаура и започна да си събира нещата. След пет минути в стаята на Лайма нахълта новоизлюпеният зет. – Спокойно, майко, няма нужда от нерви, всичко ще е наред, – прошепна той, клатушкайки се от алкохола, – Ние с Лаура няма да ходим никъде. Ако се държиш добре, даже тихо ще се любим нощем. – Какви родители сме ние! – възмути се Лайма. – Родителите останаха по домовете си, върви си там, и гледай да не забравиш жена си. – Само да ти покажа… – момчето вдигна юмрук пред лицето на майката. – Аха, я да видим. Лайма го хвана здраво с маникюрираните си нокти. – Аууу, пусни, не си нормална! – Мамо, какво правиш?! – извика Лаура, опитвайки се да отдели майка си от любимия. Лайма избута дъщеря си и с коляно удари Витко между краката, после го перна с лакът по врата. – Ще ви докажа за насилие, – заплаши младежът, – Ще ви дам на съд! – Изчакай, ще повикам полиция, по-лесно ще документираме, – отговори Лайма. Младите изхвърчаха от напълно обзаведения двустаен апартамент. – Вече не си ми майка! – накрая изкрещя Лаура, – И никога няма да видиш внуците! – Голямата мъка, – иронично отбеляза Лайма. – Най-после ще мога да живея на воля! Огледа ръцете си – няколко нокътя бяха счупени. – Само щети от вас, – промърмори Лайма. След като тръгнаха, тя изчисти кухнята, изхвърли втвърдената каша и прокълнатия тиган, и смени ключалките на вратата. След три месеца, на излизане от работа, я чакаше дъщеря ѝ. Тя беше много отслабнала, с хлътнали очи и видимо нещастна. – Мамо, а какво ще вечеряме? – попита тя. – Не знам, – вдигна рамене Лайма, – Още не съм решила. Ти какво искаш? – Пиле с ориз, – преглътна Лаура. – И салата. – Тогава да тръгнем да търсим пиле, – каза жената. – А салатата си направи сама. За дъщеря си вече нищо не разпитваше, а Витко повече не се появи в живота им.