Помня, че онзи прохладен следобед в старото кафене Кафе Витоша в центъра на София беше едновременно сладък и горчив. Георги Петров, седейки с малката си Биляна Петрова, мръднаше малка черна лъжичка в почти изстиналото кафе, поднесено в кристално малка чашичка. Пред нея, в керамична чашка, стоеше истинско произведение на изкуството цветни топчета, украсени с листенца от мента и малка черешовка, всичко това покрито с гладък черен шоколад. Деца в шест години биха се втурвали към него, но Биляна не пипаше сладкото, защото още от предишния петък реши да проведе сериозен разговор с баща си.
Той мълчеше, дълбоко в размишление, и най-накрая разкъса тишината:
Какво ще правим, мила? Да се отдалечим напълно? Как ще продължа да живея без теб?
Биляна, с късчето си на носа, което наследи от майка си леко къдраво, като картофче, помисли и отговори:
Не, татко. И аз без теб не бих издържала. Предлагам следното: звънни на мама и й кажи, че всяка петък след детска градина ще ме взимаш. Ако искаш кафе или сладолед (той погледна към керамичната чашка), можем да седнем в кафето и да поговорим за живота с майка. Ще ти разказвам всичко, как живеем заедно.
След кратка пауза тя продължи:
Ако пожелаеш да видиш мама, ще я снимам всяка седмица с телефона и ще ти пращам снимки. Искаш ли?
Георги Петров се усмихна леко, кима с глава и каза:
Добре, така ще живеем от сега нататък, дъще.
Биляна издиша облекчение и се захвана със сладоледа си. Същевременно, докато се наслаждаваше на ярките топчета, които сега имаше и като мустаци на носа, лекичко ги залепи с езика и се превърна в почти възрастна, почти жена, чиито мисли вече се насочваха към приятеля й бащата й, който миналата седмица празнуваше двадесет и осмото си рожденическо парти. Била беше изрисувала огромната цифра 28 в детската градина, изпъстрена с ярки цветове.
Лицето й отново се стегна, веждите се спуснаха, и тя каза:
Мисля, че трябва да се ожениш
С голямо сърце добави:
Вече не си толкова стар
Георги оцени доброто намерение и подмърда:
Ще кажеш и ти не толкова
Биляна, с ентусиазъм, продължи:
Не толкова, не толкова! Вижте, чичо Симеон, който вече два пъти е посещавал мама, е почти плешив, малко. Тъй като
Тя докосна челото си, изгладийки къдравата коса с пръста, след което се упъши в очите на бащата, който я погледна строго, сякаш вече беше открил тайната на майка. Двамата стиснаха ръце пред устата и разпъха очи, изразяващи ужас и обърканост.
Чичо Симеон? Какъв е този чичо Симеон, който често идва? Той е шефът на мама?
Не знам, татко промърмори Биляна, разтърсена от внезапната реакция. Може би е шефът. Той носи сладкиши, торти за нас А също така
Той, преплетяйки пръстите си върху масата, гледаше в тях дълго и усети, че точно в този миг взема един от най-важните решения в живота си. Биляна знаеше, че мъжете са понякога бавни, че ги трябва да се подтиква, а найпоподходящият подтик е жената, която е найскъпа за него.
Тишината продължи, докато бащата се реши. С дълбок, шумен вдиш, разпусна пръстите, вдигна глава и проговори. Ако Биляна беше малко поголяма, щеше да разбере интонацията, подобна на онова, с което Отело задаваше своя трагичен въпрос на Дездемона. Тя още не познаваше ни един от тези герои, но вече събираше опит, наблюдавайки как хората се радват и страдат от дребните си проблеми.
Той каза:
Хайде, дъще. Тъмното вече е навън, ще те отведа вкъщи. По пътя ще поговоря с мама.
Биляна не се интересуваше от подробностите, но усети, че темата е важна, и с удоволствие продолжи да яде сладоледа. След като осъзна, че бащината решителност надминава дори найвкусния десерт, почти развихри лъжичката, слезе от стола, избърса замърсените устни с тила ръка, избърса носа и, гледайки директно в бащата, изрече:
Готова съм. Хайде.
Не вървяха, а почти избягваха към входа бащата тичаше, докато държеше Биляна за ръка, като знаменото, което княз Андрей Болконски държеше, докато въвлече войниците в битка при Аустерлиц. Когато влязоха в коридора, вратите на асансьора се затвориха бавно, оставяйки някой от съседите в тъмнината. Георги погледна объркано към дъщеря си. Тя, отгоре надолу, с решителност попита:
И какво, чакаме ли? На кой етаж сме? Седмият е последният…
Той грабна Биляна на рамо и се изправи по стълбите. Когато майка му, Магдалена Петрова, найнакрая откри вратата, Георги вдигна глас:
Не можеш да правиш така! Какъв е този чичо Симеон? Аз те обичам, а ние имаме Биляна
Той, без да пуска дъщеря от прегръдките си, я взе за рамо и в същото време гърба й обхвана и мама. Биляна ги обвие в прегръдка, затвори очи и усети, че възрастните се целуват, докато къщата шумяше под техните стъпки.
