— Георги, ти ме обвиняваш за всичко! Ключовете не са там – моя вина. Хлябът е изсъхнал – моя вина. Кафето е свършило – моя вина.
— О, разбира се, пак всичко е твоя грешка! — гласът на Георги прозвуча раздразнено от коридора. — Казах ти да оставяш ключовете на рафта!
Ралица замръзна пред котлона, държейки в ръка черпачка. Супата къкри, кухнята се изпълни с аромат на пресен копър, а мъжът отново търси повод за клюка.
— Поставих ги там, Георги, — прошепна тя, без да се обръща. — На рафта трябва да са.
— Ама не! — влезе Георги в кухнята, размахвайки ключовете. — Легнаха на нощното шкафче! Отново твоя безразсъдение.
Ралица се ухапа в устната си. Точно вчера вечерта беше поставила ключовете на рафта в предната стая. Ясно беше, че Георги сам ги е преместил и сега си е забравил къде са.
— Съжалявам, — каза тя автоматично.
— Колко пъти да се извиняваме! — той се усамотяваше на стол. — Трябва да правим нещата както е наред. А ти винаги някъде летиш.
Ралица разлее супата в чиниите. Георги мълчаливо вдигна лъжица, поглеждайки към нея с недоволство. Тя яде бавно, мислейки за себе си.
Кога започна това? Кога мъжът започна да я обвинява за всичко? Преди беше различен – внимателен, грижовен. Сега всяка дреболия се превръща в повод за упрек.
— Ралице, всъщност ме слушаш ли? — удари Георги лъжица по чинията.
— Слушам, — се изправи тя.
— Питам защо хлябът е толкова сух. Къде го купи?
— Сутринта вчера, беше пресен.
— Е, точно, пресен, — той се усмихна коварно. — Виждаш, че е изсъхнал. Трябваше в пакет да го държиш.
— Държах го в пакет…
— Грешно го съхрани! — прекъсна Георги. — Пакетът беше твърде тънък или каквото. Отново твоята вина.
Ралица погледна хляба. Обикновен, малко подсъхнал, но не катастрофа. Георги обаче го превърна в голям проблем.
След обяда Георги се оттегли в спалнята да гледа телевизия. Ралица прибра масата и започна да мие чиниите. Слънцето проблясваше през прозореца, в двора се возеха деца – обикновен буден ден. Но душата й беше тежка.
Звъна телефонът. Ралица избра шапка, изсуши ръцете и вдигна слушалката.
— Алло?
— Здрасти, Ралици! — весело прозвучи Нина, приятелката й. — Как си?
— Ок, — измисли Ралица. — Какво ново при теб?
— Мисля, да отидем утре в театъра. Има билети за комедия, казват, че е много смешна. Ще дойдеш ли с мен?
Ралица се замисли. Театърът звучи добре, но какво ще каже Георги?
— Не знам, Ниночо. Трябва да се посъветвам с Георги.
— Ох, какво! — се засмя приятелката. — Кой казва, че съпругът ти трябва да одобрява всичко? Жените също имат право на забавления.
— Разбира се, ще ти се обадя.
— Добре, но не се бави. Билетите може да изчезнат.
Ралица сложи телефона и отиде при мъжа си. Той лежеше на канапе, поглъщайки някой екшън филм.
— Георги, мога ли за минута?
— Какво още? — без да вдигне очи от екрана, буркна той.
— Нина ме кани в театъра утре. Мога ли да отида?
Георги неохотно завъртя глава.
— В театъра? Кой ще сготви вечерята?
— Аз ще се справя. Представлението е вечерно, ще се прибера до седем вкъщи.
— До седем… — той поклати глава скептично. — А ако се забавиш? Знам онези театрални кътове – после се забавляват в кафенето до късно.
— Не, ще се прибера веднага след представлението.
— Разбира се, — вдигна звука на телевизора. — Какво ще правиш, ако аз се забавя в работа и дойда гладен? Какво ще ям?
— Ще ти оставя нещо в хладилника, затопляш в микровълнова.
— Ха, затопляш… — той се засмя. — Защо аз трябва да затоплям своята храна? Нямам ли жена?
Ралица усети познатото раздразнение.
— Георги, не ходя навсякъде всяка вечер. Последен път в театъра бях преди половин година.
— И слава богу. Сега къщата е пълна с прах, дрехите не са перани…
— Кои дрехи не са перани? — възкликна Ралица. — Вчера ги пере!
— Не пере моята синя риза.
— Тя е чиста! Носих я само веднъж!
— Само веднъж, но се изпотих в нея. Трябваше да я изпрасеш.
Ралица вдиша дълбоко. Спорът с Георги беше безсмислен – той винаги намираше нещо, където да я упрекне.
— Добре, няма да отида в театъра.
— Точно така, — кима Георги доволно. — Жена трябва да е у дома, да се грижи за дома.
Тя излезе от стаята и се обади на Нина.
— Не мога утре, — каза тя.
— Какво? Боли ли те?
— Не, просто… мъжът има планове за вечерта.
— Какви планове? Той винаги гледа телевизия.
— Нина, остави. Не се получава.
— Ралице, защо си така тъжна? Нещо се случва?
Ралица замълча. Искаше да сподели натовареното си сърце, но се срамеше да призна, че мъжът я превръща в постоянен акробат.
— Всичко е наред. Само малко съм уморена.
— Ясно. Ще се видим друг път.
Вечерта Ралица гладеше дрехите в кухнята, когато Георги се появи отново в прага.
— Къде са чорапите ми? — попита той недоволно.
— Какви чорапи?
— Черните, нови. Поставих ги на стола.
Ралица остави ютията.
— Не ги виждам. Може би са в пералнята?
— Как в пералнята? — избухна Георги. — Носих ги само половин час! Защо да ги мия?
— Не знам къде са. Погледни в шкафа.
— В шкафа няма! — вдигна глас. — Ти ги къде‑то скри!
— Георги, не докосвах твоите чорапи!
— Ага, не докосваше. Само изчезнаха. Винаги нещо изчезва, и вина е твоята ръка.
Ютият се включи, а Ралица се захвана с още една риза. Спорът вече не й се струваше нужен – Георги винаги намираше начин да я обвини.
— Ето ги! — от спалнята прозвуча глас. — Бяха на нощното шкафче!
Георги се завърна в кухнята с чорапите в ръка.
— Защо ме плашеше? Казваше, че не ги е виждала.
— Наистина не ги видях, — прошепна Ралица. — Не ги имаше в кухнята.
— Разбира се, че не са били в кухнята, защото са били в спалнята. Трябваш да бъдеш по‑внимателна.
Тя продължи да гладеше, а той стоеше до нея, сякаш чакаше още извинения, след което си тръгна.
Часовникът каза половин десета вечерта. Скоро ще може да легне и да се отпусне за няколко часа. В съня й поне се чувстваше спокойна.
Събуди я сутринта раздразненият глас на Георги.
— Ралице! Кафето свърши!
Тя отвори очите. Навън все още беше тъмно.
— Кой час е?
— Половин седем. Трябва да се приготвям за работа, а няма кафе.
— Има разтворимо…
— Не пия разтворимо! — прекъсна Георги. — Знаеш, че обичам само прясно смляно.
Ралица се изправи от леглото.
— Отиди в магазина, купи.
— Нямам време да се викам до магазина! Това е твоят дълг – да се грижиш продуктите да не свършват.
— Съжалявам, забравих вчера да купя.
— Точно така, забрави! Винаги забравяш нещо – хлябът е твърд, кафето липсва, чорапите изчезват!
Ралица се облече в къпанка и тръгна.
— Какво ще ме чакат? Трябва да изляза след половин час!
— Тогава вземи разтворимо, — измори се тя. — Един ден може да издържиш.
— Само един ден? — подигра Георги. — Защо аз трябва да търпя? За твоята вина?
— Георги, моля, не викай, съседите ще чуят.
— На мен им е безразлично! Може би ще се срамуват, когато разберат каква безотговорна жена имам!
Той вдигна глас, след което се оттегли в кухнята, където се оплакваше от чиниите.
В магазина Ралица успя да купи кафе, хляб и мляко. Върна се точно преди Георги да излезе за работа.
— Накрая, — бръмна той, обличайки якето. — Късно се събуди.
— Аз бях бърза.
— Бърза е, когато купуваш в последния момент, а не предварително.
Той затвори вратата и излезе. Ралица остана сама в кухнята с пликовете продукти.
Сипа си чай и сяда край прозореца. На двора деца се втурват към училище, млади майки карат колички. Животът тече, а тя усеща, че е в безкраен кръг от упреки.
Това е, че звъни непознат номер.
— Алло?
— Добър ден, тук е Анна Петрова, класният ръководител на Алек.
Сърцето на Ралица се стегна. Алек е синът на нейната по‑млада сестра Оля.
— Какво се случва?
— Нищо сериозно, просто исках да ви питам дали можете да се погрижите за него. Оля е в болница – апендицит, но всичко е под контрол.
— Разбира се! Ще дойда веднага.
Тя се облече и тръгна при сестра си. Алек я посрещна у входа – висок, слабо изглеждащ момче с изплашени очи.
— Тетко Тома! – изкрещя той. – Мама е в болница!
— Знам, малкичо, – успокои я тя. – Операцията е лесна, ще се оправи.
Тя остана цял ден при Оля, готвейки обяд за Алек, помагайки с домашните и посещавайки сестра си в болницата. Оля изглеждаше бледа, но лекарите казваха, че се възстановява.
Вечерта Георги се обади.
— Къде си? — запита той. — Дойдох вкъщи, а ти липсваш.
— При Оля. Тя е в болница, а Алек е сам.
— И какво? Нека съседите се грижат.
— Какви съседи? Това е моят племенник! Той е изплашен!
— А аз не съм ли твоят мъж? Кой ще ми сготви вечеря?
— В хладилника има кюфтета, затопли ги в микровълновата.
— Още микровълнова! Колко пъти казвах, че не харесвам затоплена храна!
— Георги, имам принудителна ситуация. Сестра ми е в болница!
— Какво е моето значение? Защо трябва да страдам за чужди проблеми?
Тя почувства как вятърът в гърдите ѝ се вдига.
— Чужди? Оля е моя родна сестра!
— Не ме интересува! — вика Георги. — Аз съм твоят мъж и ти трябва да бъдеш вкъщи!
— Не мога да оставя детето!
— А аз да мога? Прекрасно! Сега знам кой е по‑важен!
Той хвърли телефона. Ралица стоеше, треперейки от ярост.
Алек погледна от стаята.
— Тетко Тома, какво се случи? Крещеше?
— Как разбираш? — отвърна той. — Чувам, че той винаги вика.
Тя пог
