Заведохме зълва ми и нейното бебе с нас на почивка. Хиляда пъти съжалихме за това.

Съпругът ми и аз решихме да си направим почивка на морето нашата обичайна традиция. Всяко лято с приятели товарим колите, вземаме палатките и тръгваме към някой див плаж по Черноморието. Там разпъваме лагера си, през деня се къпем в морето и се припичаме на слънце, а вечер си правим огън, пеем песни с китара и отпиваме по чашка хубаво българско вино.

Тази година обаче нещата бяха по-различни. С нас реши да дойде моята балдъза Елица… и двугодишният ѝ син. Дълго се колебахме какво да правим да я поканим ли, или не. Накрая, с известна доза нежелание, решихме, че ще бъде хубаво за всички. Е, колко сме сбъркали!

Още по пътя към морето започнаха проблемите. Елица непрекъснато настояваше да спираме за почивки на всеки час. Уж била изморена, трябвало да се разтъпче. Това забави пътуването ни ужасно, пристигнахме късно вечерта, изтощени. Нашите приятели вече си бяха направили баня в морето и ни чакаха с нетърпение. Само че още щом стъпихме на мястото, започнаха нови проблеми.

Няма да живея тук! обяви Елица с негодувание.

Какво искаш да кажеш? попитах. Нали знаеше, че ще къмпингуваме!

Аз си мислех, че къмпинг значи да намерим някоя хижа или къща тук, а не да спиме в палатки… възрази тя, а съпругът ми, Андрей, вече мрачно ръмжеше.

Какво, според теб, правят всички тези спални чували и палатки в багажника?

Мислех, че за декор са… изсумтя Елица.

Нямаше как, резервирахме ѝ стая в близка къща за гости. Оттук нататък Андрей трябваше не само редовно да я кара до стаята ѝ и обратно към нас при къмпинга, но и постоянно да я води из града в кафенета, магазини и пазари. Не стига това, но тя дори очакваше да оставяме бебето ѝ под наше наблюдение, докато тя “си почивала”.

За чест на детето, то беше прекрасно. Детето на Елица мъничкият Христо нямаше никакви капризи. Слушаше, играеше весело на плажа, пръскаше се във водата, хапваше това, което му предлагаме, и после кротко заспиваше в палатката. Майка му, за съжаление, беше истинска буря в морето недоволна, изискваща, изтощителна.

Следващото лято? О, със сигурност ще откажем, ако се запише в списъка ни отново. Но трябва да признаем Христо? Може би след време той ще стане перфектният къмпингар. Майка му никога.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

2 × 1 =

Заведохме зълва ми и нейното бебе с нас на почивка. Хиляда пъти съжалихме за това.
„Ти тук си никоя, както и детето ти!“ – каза зълвата на съпруга ми. Елица се омъжи млада – баща ѝ намери съпруг за нея на 18-ия ѝ рожден ден. Семейството беше заможно – какво повече му трябва на човек, за да е щастлив? Сватбата беше шумна, цялото село празнуваше. Само младоженците се чувстваха не на място. Елица хареса младоженеца, въпреки че не го познаваше. Сестра ѝ нямаше такъв късмет – тя се омъжи за 40-годишен мъж от съседното село. Всички мислеха, че ще си остане стара мома, но баща ѝ ѝ намери жених и обеща зестра. Новото семейство се нанесе в дома на Петър. Малко пространство, но всичко наред. Главата на семейството каза, че като се родят внуците, ще разширят къщата. Свекървата не притесняваше снаха си, помагаше ѝ да свикне с новия живот на млада булка. Зълвата, обаче, имаше агресивно отношение към новата си родственица. Ана беше по-възрастна, но живееше с родителите си. Баща ѝ я омъжил, но след година зетят я върнал у дома с целия ѝ багаж. Беше истинска змия – не искаше да се грижи за семейство и дом. Така и заживя сама. Според старите традиции снаха става истинска господарка едва след като роди първороден син. Дотогава трябва да си седи кротко и да мълчи. Затова всяко момиче, попаднало в новия дом, се стреми да забременее възможно най-скоро. Елица избра същата стратегия. Докато не забременя, Ана я караше да върши най-тежките и мръсни работи, въпреки че на стопанството имаше наети работници. Но зълвата ѝ обичаше да се подиграва на бедната Елица. Когато Петър разбра, че ще става баща, сияеше от щастие. Свекърите се радваха и гордееха със снаха си. Същия ден купиха строителни материали за нова къща. Ана бе отчаяна: разбра, че цял живот ще остане при родителите си, никой няма да се ожени за нея, никой няма да ѝ построи дом… Минаха шест месеца. Елица бе събудена от силно тропане – Ана беше. – Защо лежиш? Свърши ли цялата работа? – В къщата – да, но мъжът ми не ме пуска навън. – Да, не те пуска, защото си мързелива! – Какво искаш? – На кого така ще говориш? Пробваш се да ме командваш ли? Напомням ти, че още не си родила, за да ме командваш! – Изобщо не съм помислила за това… – Ти тук си никоя, както и детето ти! Разбра ли? Ана се държеше като психопатка – започна да хвърля предмети по Елица и да крещи. Баща ѝ влезе в къщата и изведе беснеещата дъщеря. Елица погали корема си и се успокои. Всичко ще е наред. Всичко ще бъде наред…