“Татко, срамота е да имаш връзка с жена на твоята възраст!” – каза най-малкият ми син. Не е лесно да си самотен 60-годишен мъж в България – без жена, с пораснали деца, които вече имат свои семейства. Самотата ме тегне, а синовете ми не разбират това. Преди почти не ме търсеха, но щом се появи жена, за която искам да се грижа и с която мечтая да остарея, и двамата ми синове започнаха да ме упрекват, че я обичам. С най-малкия ми син никога не сме се разбирали добре. Той е доста самоуверен, но добросърдечен човек, и винаги е имал успех с момичетата – още от младите си години. Преди да срещне истинската си съпруга и да създаде семейство, има две деца от други жени. Това го крие и се срамува да го разкаже, за да не съсипе имиджа си. А фактът, че аз на 60 излизам с друга жена, го кара да изпитва срам. – Стар си вече, не е достойно да излизаш с жени на твоята възраст! – каза, когато разбра, че съм щастлив с друга жена и вече не оплаквам починалата си съпруга. – Зарежи я веднага и обърни внимание на внуците си! Постави ме пред избор: или неговото и братовото му семейство с внуците, или моята половинка. Невъзможно бе да му обясня, компромис не се получи, а сега вече и двамата ми синове не ми се обаждат. Големият ми беше по-скоро неутрален, но малкият постоянно го настройва срещу мен и сега и двамата ме мразят. В последно време все по-често се чувствам така, сякаш предавам децата си с тази жена, която харесвам – като че ли съм заменил собственото си щастие срещу тях. Новата ми любов ми дава сили, но това не стига – бих искал семейството ми да е около мен, но това вече явно няма да се случи. Още преди да срещна жената до мен, синовете ми не бяха много ентусиазирани да ме виждат.

Срам ме е, че излизаш с жена на твоята възраст, тате! каза най-малкият ми син, докато всяка дума разтегляше звука, та сякаш ехото се разливаше по старите плочки на коридора.

Да си самотен мъж на шейсет години в София е като бездомна котка през декември никой не те забелязва, а улиците ти свирят от пустота. Нямам кой да ми казва Лека нощ, децата ми отдавна са си разплели гнездата и строят свои, нови светове. Признавам, самотата се закача за врата ми като мокър шал, но синовете не го виждат. Когато в живота ми влезе една жена на име Райна жена, в чиито очи светеше топлото утро на село и с която исках да гледаме старостта заедно тогава синовете ми започнаха да ругаят, че обичам не тях, а нея.

Малкият, Валентин, никога не пожела да върви по моята пътека. Горделив, но добър по душа, винаги се е усещал харесван, гонен от момичетата още от гимназията. Беше се случило така, че преди да открие истинската си жена и да завърже ново семейство, имаше две деца от други момичета. Това криеше и се срамуваше, защото мислеше, че ще му размаже името. А моето щастие с жена на моята възраст му изглеждаше също толкова срамно.

Ти си вече стар! Срамота е да ходиш по жени като теб! излъчи той един ден, щом разбра, че съм намерил утеха не в спомена по покойната им майка, а в ласкавия смях на друга. Остави я веднага и се захвани да гледаш внуците!

Постави ме пред избор, като в онези сънища, където вратата води не в стая, а в тъмен тунел: или тях синовете и внуците, или жената до мен. Обяснения не помагаха, думите ми се разплаваха и изчезваха като мъгла над язовир. Оттогава телефонът мълчи, на празничните дни вратата ми не скърца от детски стъпки. По-големият, Калин, преди беше неутрален, но Валентин го нашепваше срещу мен, докато и двамата не замразиха сърцата си за моя глас.

Напоследък все по-често сънувам, че ги предавам моите синове, уж заради своята нежност към Райна. Всичко ми се струва размито, като рисунка, поръсена с вода; сякаш съм изтъргувал бащинството си за малко топлина. Райна ме държи над вълните на делника, но не стига едно семейство под един покрив би било съвършеното щастие, ала знам, че няма да се върне. Още преди тя да се появи, синковците не се натискаха често да ме видят… и всичко сега е като безкраен сън, в който все преследвам гласовете им по софийските улици, но всеки завой ме откарва по-далеч.